Изгубеният град

Остин долови нотка на носталгична завист в гласа му. С нежните си черти и тънки мустаци

французинът беше олицетворение на дръзките смелчаци, обстрелвали германските

противовъздушни окопи.

Остин потърси Гросе, директор на музея за въздушно дело, след разговора си с Иън Макдугъл,

и го помоли да погледне снимките на самолета от езерото. Гросе отвърна, че с радост ще

помогне с каквото може. Верен на думата си, той се обади веднага, след като получи

цифровите изображения на имейла си.

- Самолетът ви е раздробен на много части - каза той, - но съм съгласен с мосю Иън, че това

е „Моран-Солние Н” от Първата световна война.

- Боя се, че познанията ми за старите самолети са твърде оскъдни. Можете ли да ми

разкажете повече за него?

- Нещо повече, мога да ви покажа един такъв. Имаме в музея.

След като се регистрира в хотела в Париж, Остин взе скоростния влак, който го отведе до

музея по-бързо, отколкото би стигнал със самолета на Гросе. Музеят беше разположен в

няколко хангара в края на летището на малко повече от сто километра южно от Париж.

След демонстрацията на качествата на самолета Гросе покани Остин на чаша вино. Офисът му

се намираше в ъгъла на хангара, претъпкан със стари самолети. Подминаха един „Спад”,

„Корсер” и „Фокер”, докато стигнат до малката стаичка, украсена с десетки снимки на

самолети.

Гросе наля две чаши „Бордо” и вдигна тост за братята Райт. Остин предложи да пият и за

Алберто Сан-тос-Дюмон, бразилски въздушен пионер, който бе живял дълги години във

Франция и мнозина го смятаха за французин.

Разпечатките на снимките, които Остин изпрати на Гросе, бяха пръснати по старото дървено

бюро. Остин взе една, разгледа отново изпочупената дървена рамка и поклати глава в почуда.

- Удивен съм, че успяхте да го разпознаете в този му вид.

Гросе остави чашата и прерови снимките, докато намери тази, която търсеше.

- Отначало не бях сигурен. Имах някои подозрения, но както сам казвате, не беше лесно.

Познах картечницата „Хочкис”, но тя е била често използвана във военните самолети по онова

време. Конусовидният двигателен отсек обаче е много характерен. След това забелязах нещо

особено интересно. - Той побутна снимката към Остин и му подаде лупа. - Погледнете

внимателно.

Остин разгледа заобления дървен силует.

- Прилича на лопата от витло.

- Точно така. Но не каква да е. Вижте тук: към нея е закрепен метален лист. Реймон Солние

е измислил истински синхронизиращ механизъм още през 94 г., което му е позволило да

стреля с „Хочкиса” през

вЪртящото се витло. Понякога куршумите закачали лопатите, затова им монтирал метални

отражатели.

- Чувал съм за това. Нискотехнологично решение на сложен проблем.

- След като неколцина изпитатели били убити от рикоширали куршуми, идеята била

временно изоставена. След това започнала войната и заедно с нея -стремежът да се намират

нови и нови начини за убиване на врага. Един френски ас на име Ролан Гарос се срещнал със

Солние и двамата снабдили самолета със стоманени отражатели, които работели според

замисъла. Свалил няколко вражески самолета, преди самият той да падне от другата страна на

фронта. Германците използвали неговата система, за да разработят синхронизиращия

механизъм на Фокер.

Остин взе друга снимка и показа малкия светъл правоъгълник в кабината.

- Какво, мислите, е това? Прилича на метална табелка.

- Имате набито око - усмихна се Гросе. - Това е кодът на производителя. - Той му подаде

още една снимка. - Увеличих я на компютъра. Буквите и цифрите са малко размазани, но си

поиграх с резолюцията и вече се четат. Успях да ги сравня с музейните архиви.

Остин вдигна очи.

- Проследил сте собственика?

Гросе кимна.

- Имало е четирийсет и девет „Моран-Солние Н”. След успеха на Гарос и други пилоти

започнали да летят с този самолет и го използвали със смъртоносна ефикасност. Англичаните и

руснаците също купили по няколко от „самолетите - куршуми”, както ги наричали. Машините

се държали по-добре от „Фокер”,

но много пилоти се плашели от високата скорост на кацане и чувствителното му управление.

Казвате, че сте открили останките в Алпите?

- Да, на дъното на ледниково езеро близо до глет-чера Дормьор.

Гросе седна на стола си и сплете пръсти.

- Любопитно! Преди няколко години ме извикаха в този район да разгледам останки от

стари самолети, пръснати на различни места. Бяха „Авиатик”: използвали са се предимно за

разузнаване. Разговарях с някои от местните жители, които помнеха историите на бабите и

дядовците си за някаква въздушна битка. Явно се е състояла някъде в началото на Първата

световна война, макар да не мога да посоча точна дата.

- Смятате ли, че тази битка има нещо общо с последната находка?

- Възможно е това да е поредното парче от една стогодишна загадка. Мистериозното

изчезване на Жул Фошар. Той е бил собственикът на самолета, който сте намерили.

- Името не ми говори нищо.

- Фошар бил един от най-богатите мъже в Европа. Изчезнал през 94 година, явно докато

летял с „Мо-ран-Солние”. Имал навика да обикаля по въздух обширното си имение и лозя.

Един ден просто не се върнал. Започнало издирване в предполагаемия район на падането му,