Изгубеният град

- Траут?! Къде си, за Бога? Търсехме ви... ли не. Добре ли сте?

- Да, Руди. Гамей също е тук. Трябва да говоря бързо. „Алвин” беше отвлечен. Намираме се

на един остров - струва ми се, че е в шотландски или скандинавски води. Има още седем учени

пленници. Караха ни да работим по някакъв откачен експеримент. Избягахме, но може да не е

за дълго.

- Трудно... чувам, но разбрах. Можеш ли да стоиш... радиото?

- Трябва да се връщаме при останалите.

- Остави включено радиото. Ще се опитаме да ви проследим... сигнала.

Траут не успя да отговори, защото в този момент Гамей му даде знак за тревога. Някой си

подсвиркваше. Пол внимателно остави микрофона и изключи радиото. Двамата с Гамей

коленичиха и се опитаха да се вмъкнат под конзолата. Свирукането приближаваше. Който и да

беше, се спря до вратата, надникна вътре, но явно не видя нищо обезпокоително, защото

звукът се отдалечи.

Измъкнаха се от скривалището си. Пол отново се свърза с Гън и му каза, че сега оставя радиото

включело. Огледа коридора и като се увери, че е пуст, тръгнаха обратно в посоката, от която

дойдоха. Движеха се още по-предпазливо, ослушвайки се за издайничес-кото свирукане.

Излязоха през люка, минаха отново по тясната пътечка и се качиха по стълбата.

Стигнаха до църквата и тъкмо прекосяваха старото гробище, когато ги заслепи силна светлина.

Зад надгробните паметници се виждаха няколко силуета, сякаш странстващи духове. В този

миг силни ръце сграбчиха Пол и Гамей и охраната ги натика в църквата. Пред олтара стоеше

въоръжен мъж с усмивка на лицето, която никак не подхождаше на автомата в ръцете му.

- Здрасти, приятел - каза той, хвърляйки бърз поглед към Гамей. - Това е краят на пътя за теб и

твойте другарчета.

Бухалът беше кацнал на едно изсъхнало дърво над морето и, наострил слух, следеше

мишката, която тичаше между туфите трева. Тъкмо се канеше да се спусне върху

безпомощното същество, когато кръглите му жълти очи уловиха някакво движение на плажа.

Нещо голямо и лъскаво беше излязло от вълните върху влажния пясък. Бухалът разпери крила

и полетя тихо навътре към сушата. Мишката продължи да си тича, без да осъзнава

избавлението си.

От вълните като примитивно праисторическо същество излезе още една фигура. Остин и

Дзавала вдигнаха маските от лицата си, разкопчаха непромокаемите си сакове и извадиха

деветмилиметрови-те пистолети зиг-зауер, които злощастните тюлени

на Бек бяха оставили на борда на „Атлантида”. Сле като се увериха, че са сами, свалиха

аквалангите м неопреновите костюми.

Дотук планът им вървеше без засечка. Когато патрулната лодка доближи допотопното им

корито, отвориха клапите, за да нахлуе вода и да потопи развалината. След това се

преметнаха през борда и се хванаха за външния ръб на лодката. Когато „Снупър” потъна, се

скриха в кабината, където изчакаха АПС да обследва лодката. А когато АПС се отдалечи,

заплуваха към брега. Теченията ги отнесоха малко встрани, но Остин беше сигурен, че са близо

до мястото, към което се бяха насочили.

Той погледна часовника си - до изгрев слънце оставаха шест часа. Даде знак на Дзавала. След

петминут-но ходене по пясъка усетиха твърд чакъл под краката си. Остин извади

миникомпютър от джоба си и разгледа сателитните снимки на острова.

- Ако продължим по този път, ще стигнем до комплекса. Намира се на около три километра,

като се минава през нещо като проход.

Без повече думи двамата тръгнаха по тъмния път.

Мъжът, който бе насочил автомат срещу Траут, имаше лице на гущер - с много зъби, без

никакви устни.

- Очаквахме ви - каза той с австралийски акцент.

- Как разбрахте къде сме?

Мъжът се засмя.

- Обзалагам се, че не сте знаели за камерите за наблюдение, разположени по целия остров.

Ако момчетата не бяха толкова пияни, щяхме да ви видим и по-рано.

- Съжалявам, че прекъснахме купона.

- Приятелите ви не пожелаха да говорят. Откъде взехте колата на Стрега?

- Полковникът не я използваше и ние решихме да се повозим.

Мъжът завъртя автомата и удари Пол в корема. Траут имаше чувството, че сърцето му спря.

Преви се одве, стиснал корема си, и падна на колене. Когато гаденето намаля, Пол с мъка се

изправи на крака. Мъжът го стисна за яката на гащеризона и го придърпа към себе си. Вонеше

на уиски.

- Не ми се прави на умен! - Блъсна го назад и насочи оръжието към Гамей. - Откъде взехте

колата?

- Стрега е мъртъв - отговори Пол, борейки се за глътка въздух.

- Мъртъв ли?! - присви очи мъжът. - И как стана това?

Траут знаеше, че дори да му каже истината, онзи няма да повярва.

- По-добре да ви покажа.

Мъжът се поколеба.

- Какво си намислил?

- Нищо. Не сме в състояние да ви нараним.

Коментарът погали егото му, точно както Пол се

надяваше.

- За това си прав, приятелче.

Пазачите изкараха Пол и Гамей от църквата и ги заведоха отзад, където беше паркиран

„Мерцедесът”. Санди, МакЛийн и другите учени бяха скупчени около колата под зоркото

наблюдение на двама въоръжени мъже. До „Мерцедеса” беше спрял дълъг пикап. Натовариха

всички затворници, включително Гамей, в каросерията. Част от охраната се качи при тях, а

двама се наместиха на задната седалка на кабриолета.