Книга на душите

— Умствено възбуждащи! — изкарана от търпение поясни тя, но после прошепна, докато икономката миеше чиниите: — И физически също.

— Запомни, че не можеш да разгласяваш абсолютно нищо от това — напомни й той колкото можа по-сериозно. — Има едни много опасни хора, които ще ти затворят устата, ако решиш да се разприказваш.

— Не мислиш ли, че светът трябва да знае? Нима правото на информация не е всеобщо? — Устните й се извиха в свежа усмивка. — И, между другото, би дало великолепен старт на научната ми кариера.

— За твое и за мое добро, умолявам те да не го правиш. Ако не ми обещаеш, тръгвам си още сега, вземам стихотворението със себе си и всичко това ще остане недовършено. — Изобщо не се усмихваше.

— Добре — нацупи се тя. — Какво да кажа на дядо?

— Кажи му, че писмото е интересно, но не хвърля никаква светлина върху книгата. Измисли нещо. Оставам с впечатлението, че имаш добро въображение.

Започнаха деня с обиколка на къщата и търсене на нещо, което да представлява евентуален интерес. Уил си наля още една чаша кафе за обиколката, а Изабел отбеляза, че се държи като типичен американец.

Приземният етаж на Кантуел Хол бе доста сложно устроен. Кухненското крило в задната част на къщата имаше серия килери и празни стаи за прислугата. Трапезарията — помещение с добри пропорции в предната част — се намираше между кухнята и преддверието. Уил беше прекарал целия предишен ден в голямата зала и библиотеката, и тази сутрин му бе показана още една голяма официална зала — гостната, наричана също френския салон, с колекция френски мебели от осемнадесети век и различни декоративни елементи. Помещението изглеждаше изоставено и неизползвано. Освен това Уил откри, че голямата зала е лишена от прозорци, тъй като предната й стена вече не беше външна за къщата. През седемнадесети век била построена дълга галерия, свързваща къщата с конюшнята, която отдавна била превърната в банкетна зала.

В галерията се влизаше през невзрачна врата в преддверието. Представляваше висок коридор с тъмна ламперия, картини по стените и странни каменни и бронзови статуи. Завършваше с огромна студена зала, видяла за последно банкет или бал най-малко преди половин столетие. Сърцето на Уил се сви, когато влезе в нея. Помещението бе пълно с кашони, купища мебели и всевъзможни вехтории, покрити с чаршафи.

— Дядо нарича това място своята банкова сметка — каза Изабел. — Тук събира нещата, с които смята да се раздели, за да плати сметките за следващите няколко години.

— Възможно ли е да има предмети от шестнадесети век?

— Напълно.

Уил поклати пулсиращата си глава и изруга.

Банкетната зала бе свързана чрез къс коридор с личния параклис на Кантуел — малко каменно светилище с пет реда скамейки и варовиков олтар. Беше просто и тихо, разпнатият Христос гледаше надолу към празните пейки, окъпани в утринната светлина, преминаваща през разноцветните стъкла.

— Не го използваме много — обясни Изабел. — Дядо иска семейството да отслужи частна меса тук, когато настъпи часът му.

Уил посочи нагоре.

— Това ли е върхът, който виждам от стаята си?

— Да. Ела да видиш.

Поведе го навън. Тревата бе гъста и мокра, от слънчевите лъчи всичко блестеше. Навлязоха в градината, колкото да успеят да обгърнат с поглед целия параклис. Гледката едва не го разсмя. Представляваше интересна малка постройка с характерни готически елементи, две правоъгълни кули на фасадата, а в центъра, над правоъгълния неф и трансепта, се издигаше изострена кула, подобна на вдигната към небето пика.

— Позна ли я? — попита тя.

Уил сви рамене.

— Това е миниатюрна версия на „Нотр Дам“ в Париж. Параклисът бил построен от Едгар Кантуел през шестнадесети век. Мисля, че оригиналът здравата го е впечатлил.

— Интересен род имаш — изсумтя Уил. — Няма да се учудя, ако по онова време Пайпърови са чистили лайната от обувките на Кантуел.

За Уил единственото добро през следващите дълги часове бе, че махмурлукът бавно се разнасяше. Прекараха сутринта в ровене из банкетната зала, съсредоточени върху Фландрия и ветрове, но без да забравят и другите улики — името на пророка и съгрешилия син, каквото и да означаваха те. По обяд апетитът им се беше изострил.

Старецът беше станал и се присъедини към тях за сандвичите. Паметта му не бе както някога и на Изабел не й бе трудно да отклони вниманието му от писмото от Вектис. Лордът обаче не забрави стихотворението на Шекспир — явно финансовите проблеми заемаха основно мислите му.

Поинтересува се какви са намеренията на Уил и той го увери, че ако проучването мине добре, стихотворението ще бъде негово. Лорд Кантуел заръча на внучка си да помага по всякакъв възможен начин, после започна да говори за антикварните къщи и как трябвало да позволи на „Пиърс & Уайт“ да направят удар в бизнеса заради успеха им с последния търг, но че „Сотбис“ или „Кристис“ изглеждали по-уместни за нещо толкова важно. Сетне се оттегли, за да се заеме с кореспонденцията си.