Книга на душите

— Май не е за телефон.

В гласа й отново се долови безпокойство.

— Нали каза, че всичко е наред.

— Да, наред е, но… стари навици. Ще ти разкажа лично в най-скоро време.

— Кога се прибираш?

— Още не съм приключил, трябват ми един-два дни. Ще си тръгна при първа възможност. Намерихме първата улика. Остават още три.

— Пламъка на Прометей.

— Много го бива по главоблъсканиците господин Шекспир. Оказа се голям стар свещник.

— Ха! Фламандският вятър ли е наред?

— Да.

— Някакви идеи?

— Не. Ти?

— Ще си помисля. Прибирай се по-скоро.

В Лас Вегас беше късна нощ и Малкълм Фрейзър спеше до жена си, когато мобилният му телефон завибрира и го събуди. Един от хората му се обаждаше от оперативния център в Зона 51 и формално се извини, че смущава съня му.

— Какво има? — попита Фрейзър, докато спускаше краката си на пода.

— Току-що прехванахме разговор между Пайпър и жена му.

— Пусни ми го — нареди Фрейзър. Излезе от спалнята, мина покрай стаите на децата и се приземи на дивана в дневната, когато пуснаха файла.

Изслуша го и поиска да го свържат с Декорсо.

— Шефе! Какво правиш в два сутринта?

— Върша си шибаната работа. Къде си?

Декорсо седеше в наетата си кола, паркирана недалеч от отбивката за Кантуел Хол. Никой не можеше да влезе или излезе незабелязано. Току-що бе махнал целофана от сандвич с пилешко и омаза телефона си с майонеза.

— И аз си върша работата.

— Видя ли го?

— Само как изчука внучката снощи, иначе не.

— Морален дегенерат — промърмори Фрейзър.

— Я пак?

Фрейзър не отговори. Не беше някакъв речник.

— Странно, че току-що се е обадил на жена си. Не за да си признае. Казал й, че направили „откритие“ и че още не е приключил, трябвало да намерят още три улики. Май се прави на някакъв шибан следотърсач. Така стоят нещата.

— Тукашната храна е отвратителна, но ще оцелея.

Фрейзър го знаеше от първа ръка.

— Естествено, че ще оцелееш. — И добави: — Покрий се добре. От ЦРУ са обещали на СРС, че ще разберат какво е станало с Котъл, и нашите хора от Управлението вече ни задават въпроси, макар и апатично. Всички наши искат това да приключи. Другата страна ме притеснява.

Фрейзър не можеше да се върне в леглото. Проигра отново наум стратегията си, като се мъчеше да не умува дотолкова, че да се побърка. Беше решил да остави засега Спенс да помогне на Пайпър за онова, което правеше той в Англия. Дотук нещата вървяха добре. Пайпър беше попаднал на нещо. Нека си свърши работата, помисли си Фрейзър. После ще го спипаме и ще приберем резултатите. Винаги можеха да се доберат до Спенс и книгата. Нямаше да е трудно да го открият. Фрейзър бе наредил да следят къщата му във Вегас и предполагаше, че старецът ще се появи доста преди датата на смъртта му. Спенс бе ходещ мъртвец. Времето не беше на негова страна.

Когато икономката постави подноса пържени филийки на масата, Уил ги погледна с подозрение. Изабел се разсмя и го подкани да гледа по-широко на света. Той отхапа и каза:

— Не разбирам. Защо ви е да съсипвате хубавата филийка?

Последваха пържени яйца, гъби и шарен бекон, и от любезност Уил се застави да яде. Махмурлукът правеше всяко начинание мъчително. Дори дишането му се струваше трудно.

Изабел бе свежа и бъбрива, сякаш нищо не се беше случило. Той нямаше нищо против. Щеше да продължи с играта, заблудата или каквото там беше. Доколкото знаеше, май в днешно време хлапетата действаха точно така. Щом ти харесва, направи го, после забрави — голяма работа. Изглеждаше разумен начин да се оправяш с нещата. Може би се беше родил едно поколение по-рано.

Бяха сами. Лорд Кантуел още не се беше излюпил.

— Тази сутрин разучавах фламандските вятърни мелници — каза тя.

— Много си усърдна.

— Ами видях, че си на път да проспиш половината ден, и реших, че някой трябва да започне — хапливо подхвърли тя.

— И къде е следващата улика?

— Не съм я намерила.

— Какво не си намерила?

— Улика! Мозъкът ти още не се е събудил, господин Пайпър!

— Имах тежка нощ.

— Нима?

Не искаше да зачепква тази тема.

— Вятърни мелници?

Тя беше разпечатала няколко страници от интернет сайт.

— Знаеш ли, че първата вятърна мелница била построена във Фландрия през тринадесети век? И че при разцвета им през осемнадесети век са били хиляди? И че в момента са по-малко от двеста в цяла Белгия и само шейсет и пет във Фландрия? И че последната работеща фламандска мелница спряла през хиляда деветстотин и четиринадесета? — Вдига очи и му се усмихна сладко.

— Това изобщо не помага — промърмори той и изгълта кафето си.

— Да, не помага — съгласи се тя. — Но ме накара да се замисля. Трябва да се огледаме внимателно за какъвто и да било предмет на изкуството, изображение, картина — всичко, върху което има мотив вятърна мелница. Знаем, че няма книги по тази тема.

— Добре. Действаш с пълна пара. Радвам се, че поне един от нас го прави.

Тя беше ентусиазирана, преливаща от енергия млада кобилка, очакваща с нетърпение сутрешното препускане.

— Вчера бе един от най-възбуждащите дни в живота ми, Уил. Беше невероятно.

Той я изгледа през мрачната си мъгла.