Книга на душите

Но не мога да забравя деня, в който като млад монах видях как една от избраните сестри роди не момче, а момиче. Бях чувал, че и в миналото се е случвало това рядко събитие, но никога през живота си не бях виждал да се ражда момиче. Гледах как това нямо зеленооко създание с рижава коса расте, но за разлика от братята си тя не разви дарбата да пише. На дванадесетгодишна възраст бе прокудена и дадена на търговеца на зърно Гасонет Евреина, който я отведе от острова и не зная какво е направил с нея.

Погледът му се задържа върху червеникавата коса и зеленикавите очи на доктора. Едгар не беше ясновидец, но бе сигурен какво си мисли мъжът в този момент.

Когато приключи, Нотрдам прибра страниците обратно в книгата и я остави на масата. После седна тежко на стола и тихо заплака.

— Вие ми дадохте нещо много повече от пари, мосю. Дадохте ми raison d’etre5.

— Имате дарба, нали? — попита Едгар.

Ръцете на доктора трепереха.

— Виждам неща.

— Купата. Не е било сън.

Нотрдам бръкна в чантата си и извади очукана медна купа.

— Дядо ми беше пророк. Неговият също е бил, така казват. Използваше дарбата си да вижда бъдещето и ме научи на уменията си. Моите способности, мосю, са силни и слаби едновременно. В подходящото състояние мога да долавям откъслечни картини, мрачни и ужасни неща, но не ми е дадено да виждам бъдещето така ясно, както го описва Феликс. Не мога да кажа кога ще се роди дете и кога ще умре човек.

— Вие сте Гасонет — изтъкна Едгар. — В жилите ви тече кръвта на Вектис.

— Боя се, че е така.

— Моля ви, много ви моля, погледнете в бъдещето ми.

— Сега ли?

— Да, моля ви! Благодарение на изцелителните ви ръце се спасих от чумата. Сега искам да видя какво ме чака.

Нотрдам кимна. Затъмни стаята, като спусна завесите, после напълни купата с вода от каната. Запали свещ, седна пред купата, вдигна си качулката и я дръпна напред, докато не скри лицето му. Наведе глава над купата и започна да движи дървената си клечка над водата. След няколко минути Едгар чу същото тихо, вибриращо тананикане, което бе чул през онази нощ в треската си. Звукът ставаше все по-напрегнат. Макар да не можеше да види очите на доктора, той предполагаше, че са широко отворени и клепачите му треперят. Клечката се въртеше бясно над купата. Гърлените звуци се издигнаха до кресчендо, ставаха все по-силни и чести. Безпокойството на Едгар се засили от стоновете и задавеното дишане на Нотрдам и той започна да съжалява, че го е накарал да се измъчва, когато всичко изведнъж свърши.

Стаята потъна в тишина.

Нотрдам свали качулката си и погледна със страхопочитание пациента си.

— Едгар Кантуел — бавно рече той, — вие ще бъдете важен човек, богат човек, и това ще се случи по-скоро, отколкото си мислите. Баща ви, Едгар, ще бъде сполетян от трагична и ужасна участ, а брат ви ще бъде нейният инструмент. Това е всичко, което виждам.

— Кога? Кога ще се случи това?

— Не мога да кажа. Силите ми стигат само дотук.

— Благодаря ви.

— Не, аз трябва да ви благодаря, мосю. Вие разкрихте моя произход и сега зная, че не бива да се боря с виденията си като с демони, а да ги използвам за добро. Вече зная, че трябва да изпълня онова, което ми е писано.

Едгар постепенно възстановяваше силите и здравето си, а и не след дълго чумата в района на университета затихна. Яви се на изпит и завърши Сорбоната като бакалавър. През последния си ден в Париж прекара сутринта в катедралата „Нотр Дам“, за да се възхити за последно на величието и великолепието й. Когато се върна в пансиона, приятелят му Дъдли започна да го увещава да идат в таверната на колежа за едно последно питие, но Едгар откри писмо пред вратата на стаята си, оставено от собственичката.

Седна на леглото, счупи печата и зачете с ужас.