Книга на душите

Писанието на Феликс го завладя напълно. С единединствен замах всичките им хипотези относно произхода на Библиотеката бяха заменени от разказа на съвременник.

— Виждаш ли, че съм бил прав, дебелак такъв! — извика той. — От Божия ум в ръката на писаря. Това е абсолютното доказателство. Най-сетне човек разполага с отговора на вечния си въпрос.

Спенс поклати глава.

— Доказателство за какво? Защо точно Бог? Защо не свръхестествените способности и мистиката около онази история със седмия син? Или пък извънземни? Защо винаги трябва да бъде Бог?

— Стига, Хенри! Всичко е съвсем ясно и очевидно. — И тогава внезапно осъзна, че текстът не е завършен. — Къде е краят му? Има ли още?

Уил повдигна глава, колкото да отговори:

— Да, има и още. Продължавай нататък.

Кениън продължи с писмото на Калвин и го прочете с нарастващо тържество в гласа си.

— Може и да не си убеден, Хенри, но най-великият теолог от онова време е бил!

— Че какво друго му е оставало да си помисли? — изсумтя Спенс. — Наместил е всичко в познатия му контекст. Нищо чудно няма в това.

— Невъзможен си!

— А ти си се запънал като магаре на мост.

— Е, поне в едно можем да се съгласим — каза Кениън. — Това е доказателство откъде Калвин е взел идеята за предопределеността, която е в основата на учението му.

— Виж, тук съм съгласен — кимна Спенс.

Кениън моментално му скочи:

— И ако избера като Калвин да вярвам с пълна убеденост, че Бог знае всичко, което ще се случи, защото е избрал какво ще се случи и следователно го причинява, тогава трябва да се съгласиш и с това!

— Вярвай в каквото си искаш.

Двамата стари приятели продължиха да спорят, без да си правят труда да включат Уил в разговора. Виждаха, че иска да бъде оставен на мира.

Писмото на Нострадамус накара Спенс да се разхили.

— Винаги съм си мислил, че е един дърт мошеник!

— Май си наполовина прав! — възкликна Кениън. — Изглежда по някаква причина пълните способности не се предават по женска линия. Наследил е половината тесте. Затова писанията му са толкова мъгляви.

Движението по магистралата бе натоварено, но караваната все пак приближаваше изхода към Долен Манхатън.

— Добре, Алф — рече Спенс. — Време е за улика номер четири. Това ще бъде piece de resistance, черешката на тортата, нали, Уил?

— Да — печално отвърна Уил. — Върхът на сладоледа, спор няма.

Кениън се зае с последните страници в папката. Прочете превода на Изабел на завършека на писанието на Феликс с тих монотонен глас и когато приключи, настъпи мълчание. Отново започна да вали и чистачките се задвижиха като бавен метроном.

— Finis Dierum — прошепна най-сетне Кениън.

— Точно от това се страхувах — каза Спенс. — Най-лошият сценарий. Мамка му.

— Не можем да сме сигурни — запръска слюнки Кениън.

— Знаем, че ще умра след три дни — озъби се Спенс.

— Да, стари приятелю, знаем го. Но това е съвсем различно. Може да има и друго обяснение за масовото им самоубийство. Може да са се повредили нещо. Умствено заболяване. Инфекция. Кой знае?

— Или пък са си свършили работата. Поне признай, че е възможно!

— Разбира се, че е възможно. Доволен ли си?

— Току-що удовлетвори желанието на един умиращ да се съгласиш с него. Нещо против да продължиш в същия дух още малко?

Уил ги прекъсна с прозаичното:

— Завий тук.

Беше му писнало от тези дъртаци, от Библиотеката и от всичко свързано с нея. Не биваше да допуска да се забърква в шантавия им свят. Искаше да види гърбовете на Спенс и Кениън и да забрави за всичко случило се. 2027 беше утре. Искаше жена си и сина си. Искаше днешния ден.

Упъти Спенс до главната квартира на ФБР на Либърти Плаза и го зачака да отвори вратата на караваната.

— Дотук бях, приятели — рече Уил. — Съжалявам за идната седмица. Какво да кажа? Още ли смяташ да ми оставиш това чудо?

— Правото на собственост и ключовете ще ти бъдат изпратени. Някой ще ти каже откъде можеш да вземеш караваната.

— Благодаря.

Вратата все още си оставаше затворена.

Спенс издиша енергично.

— Трябва да ми позволиш да видя базата данни! Трябва да зная за семейството си! Няма да умра, без да разбера дали ще доживеят до двайсет и седма!

Уил избухна.

— Забрави! Нищо повече няма да правя за вас! Изложихте мен и семейството ми на риск! Благодарение на вас си навлякох куп неприятности и нямам абсолютно никаква идея как да оправя кашата. Вашите наблюдатели са просто платени убийци с карти за излизане от затвора.

Спенс се опита да го хване за ръката, но Уил се дръпна.

— Отваряй вратата.

Спенс се обърна с умоляваща и отчаяна физиономия към Кениън.

— Има ли някакъв начин да те разубедим, Уил? — попита Кениън.

— Не, няма.

Кениън сви устни и му подаде пълна найлонова торба.

— Поне вземи това и си помисли. Обади ни се, ако размислиш. — Извади мобилен телефон от джоба на колана си и го размаха пред Уил. — Въвели сме нашия номер. Имат много минути. Ще трябва да летим обратно за Лас Вегас. Ще намеря човек да достави караваната.