Книга на душите

Уил погледна в торбата. Вътре имаше половин дузина предплатени телефони. Много добре знаеше системата. Наблюдателите слухтяха за всичко. Анонимните предплатени телефони бяха единствените средства за комуникация, до която нямаха достъп. Призля му от телефоните и онова, което загатваха, но въпреки това взе торбата със себе си, когато слизаше от караваната.

Не погледна назад, не им махна с ръка.

Един униформен човек от охраната в лобито разпозна Уил.

— Хей, виж кой ни е дошъл на гости! Как я караш, човече? Как е пенсията?

— Животът продължава — отвърна Уил. — Някакъв шанс да изненадам жена си?

— Съжалявам, мой човек. Трябва да бъдеш записан и ескортиран. Все същите стари правила.

— Ясно. Можеш ли тогава да й се обадиш и да й кажеш, че съм тук?

Нанси излетя от асансьора и го прегърна, и когато Уил изправи гръб, краката й се вдигнаха над пода. Лобито беше пълно с хора, но не им пукаше.

— Липсваше ми — каза тя.

— И ти на мен. Съжалявам.

— Недей. У дома си. Всичко приключи.

Уил я пусна. Тя забеляза скръбната му физиономия и разбра, че нещо ужасно се е забатачило.

— Никак не ми се иска да ти го казвам, Нанси, но не е приключило.

30

Декорсо седеше на твърдата пейка в килията си в мазето на полицейския участък на „Хийтроу“. Бяха му взели колана и връзките на обувките, както и часовника и документите. Дори да беше нервен, не го показа. Приличаше по-скоро на поставен в неудобно положение пътник, отколкото на заподозрян в убийство.

Когато трима полицаи дойдоха да го вземат, си помисли, че ще го изпратят до терминала, където ще го натоварят в някой самолет за Щатите. Вместо това те го оставиха само на няколко метра от килията, в гола, ярко осветена стая.

Влязоха двама мъже на средна възраст в тъмни костюми, седнаха и обявиха, че разговорът им няма да се записва.

— Ще ми кажете ли кои сте? — попита Декорсо.

Мъжът, който седеше срещу него от другата страна на масата, го погледна над очилата си.

— Не си в позицията да задаваш въпроси.

— Да не би някой да е пропуснал да ви каже, че се позовавам на дипломатически имунитет?

Другият мъж се ухили презрително.

— Пет пари не даваме за шибания ти дипломатически имунитет. Ти не съществуваш. Ние също.

— Щом не съществувам, откъде този интерес към мен?

— Твоята шайка уби едно от момчетата ни в Ню Йорк — каза онзи с очилата. — Да знаеш нещо за това?

— Моята шайка ли?

— Ето какво ще направим — рече другият. — Ще ти кажем какво знаем, така че да си спестим глупостите, става ли? Ти си от Грум Лейк. Шеф ти е Малкълм Фрейзър. Неотдавна се появи в нашия двор и се опита да купи една интересна стара книга. Някакъв клиент от Ню Йорк предложи по-висока цена по телефона. Нашият човек я доставя и преди да успее да докладва, му виждат сметката. А тази сутрин се появяваш ти, вонящ на бензин от барбекю, на което е изпечен първоначалният собственик на книгата.

Декорсо надяна физиономията си на опитен картоиграч и не каза нищо.

Вторият мъж продължи:

— Така че ето как стоят нещата. Ти си най-обикновена дребна риба. Знаеш го, знаем го и ние. Но ще те превърнем в много голям кит за твоето правителство, ако не играеш по свирката ни. Искаме информация. Искаме да научим какви са сегашните оперативни възможности на Зона 51. Искаме да знаем защо проявявате такъв огромен интерес към липсващата книга. Искаме подробности около „Събитието Каракас“. Искаме да сме наясно какво предстои. С други думи, искаме прозорец към твоя свят.

Декорсо почти не реагира. Единственото, което получиха, бе:

— Нямам представа какви ги дрънкате.

Мъжът свали очилата си, за да ги избърше с кърпичка.

— Готови сме да оспорим имунитета ти. Готови сме публично да оповестим ролята ти в палежа, което ще постави правителството ви в неловко положение и, предполагам, ще накърни кариерата ти. От друга страна, ако имаш капка акъл и се съгласиш да работиш за нас, ще се окажеш горд титуляр на тлъста сметка в швейцарска банка. Искаме да те купим, Декорсо.

Декорсо поклати невярващо глава и заряза каменната физиономия.

— Искате да работя за МИ-6? — възкликна той.

— Сега се нарича Специални разузнавателни служби. Не се намираш в някакъв филм за Джеймс Бонд.

Декорсо се изсмя.

— Ще го кажа още веднъж — позовавам се на дипломатически имунитет.

Чу се остър метален звън и вратата се отвори. Един от старшите офицери нахлу в стаята и се обърна към мъжа с очилата.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, сър, но едни господа искат да се срещнат с вас.

— Кажете им да изчакат.

— Става въпрос за американския посланик и външния министър.

— Искате да кажете, техни хора?

— Не, самите те!

Декорсо стана, протегна се и се усмихна.

— Мога ли да си получа връзките на обувките?

Уил и Нанси седяха на задната седалка в таксито на път за Уайт Плейнс по магистралата „Хенри Хъдсън“. Нанси притискаше Филип към гърдите си и мълчеше. Уил знаеше, че все още осмисля подробностите, които й бе разказал в апартамента, след като детегледачката им предаде детето и ги остави сами.