Книга на душите

Беше й разказал голите факти, нямаше време за украшения — как беше намерил уликите за произхода на библиотеката в Кантуел Хол. За монасите пророци. За Калвин. За Нострадамус. За Шекспир. За това как наблюдателите са успели да го надушат. Как подпалили имението и убили стареца и внучката му. За това, че се страхува, че ще бъде следващата им цел. Трябваше незабавно да напуснат Ню Йорк. Пропусна откровението Finis Dierum; сега не бе време за него. Пропусна също, че е лъжлив и кръшкащ боклук; може би никога нямаше да настъпи подходящо време за това признание.

Първата реакция на Нанси бе отново да се ядоса. Как може да излага Фили на опасност? Щом тя беше видяла докъде ще доведе всичко това, как той можеше да е такъв слепец? И сега какво да правят? Да минат в нелегалност? Да се потулят? Да се скрият в хубавата му нова каравана? Наблюдателите бяха безжалостни. И какво, че и тримата са „отвъд хоризонта“? Това не означаваше, че ще им се размине, без да падне косъм от главите им.

Уил пое ударите, без да им отвръща. Беше права. Той бе стигнал до същите заключения.

Трескаво напълниха няколко чанти и добавиха любимите играчки на Филип, служебните си пистолети и няколко кутии патрони.

Преди да излязат, Нанси тичешком обиколи апартамента, за да се увери, че всичко е изключено, млякото е излято в умивалника и тъй нататък. Когато приключи, погледна към Уил, който седеше на дивана и друсаше Фили на коляното си, унесен в смеха на сина си. И тогава омекна.

— Хей — тихо повика тя.

Той вдигна очи. На лицето й играеше лека усмивка.

— Хей.

— Семейство сме — каза тя. — И ще се борим да го запазим.

Пътуването до Уестчестър им даде възможност да обмислят нещата и да скалъпят нещо като план. Щяха да пренощуват в къщата на родителите й. Щяха да им кажат, че правят дезинфекция на блока им или някаква подобна глупост. Уил щеше да се обади на някогашния си съквартирант от колежа, адвоката Джим Зекендорф, и да го попита дали може да използва къщата му в Ню Хемпшир за няколко дни. Засега повече не успяха да измислят. Може би ветровете от езерото щяха да им продухат главите и да ги вдъхновят какво да правят после.

Мери и Джоузеф Липински се зарадваха Фили да им цъфне изневиделица на гости за през нощта, но изглеждаха загрижени, че нещо не е наред в неочакваното посещение. Нанси помогна на майка си да приготви пай, докато Уил седеше мрачно в дневната и чакаше новия си мобилен телефон да зазвъни. Джоузеф бе горе с бебето, слушаше радио и четеше вестник.

Накрая Зекендорф отговори на обаждането му.

— Здрасти, приятел. Номерът ми е непознат — каза той с обичайния си приповдигнат тон.

— Нов телефон — отвърна Уил.

Зекендорф бе най-старият приятел на Уил, един от съквартирантите му през първата година в „Харвард“ наред с Марк Шакълтън. Шакълтън събуждаше единствено презрение и съжаление. Беше съсипал живота на Уил с въвличането му в случая „Апокалипсис“ и обвързването му със Зона 51.

Зекендорф обаче бе напълно различен. Беше истински принц и Уил го смяташе за нещо като ангел пазител. Като негов адвокат бе пазил гърба му през целия му живот. Всеки път, когато Уил трябваше да изтегли заем, да ипотекира, да реши проблем в работата, да се разведе или да сключи споразумението за оттегляне от ФБР, Зек беше на линия с безкрайните си безплатни съвети. Като кръстник на Филип беше открил сметка за колежа на детето. Винаги се бе възхищавал на кариерата на Уил и смяташе, че е чест да бъде негов благодетел.

Неотдавна се беше превърнал и в неговото спасително въже. Когато Уил се измъкна от наблюдателите с базата данни на Шакълтън, Зекендорф бе помазаният получател на набързо написаното и запечатано писмо с инструкции да бъде отворено, в случай че Уил изчезне.

Това бе застрахователната полица на Уил.

Беше казал на наблюдателите, че ако се случи нещо с него или близките му, скритата база данни ще излезе наяве и ще бъде пусната на медиите. Нямаха друг избор освен да му повярват. И стана така, че ежемесечните обаждания на Уил до Зек бяха оправдание за двамата стари приятели да поддържат връзка.

— За мен винаги е удоволствие да те чуя, но не говорихме ли преди малко? — попита Зек.

— Изникна нещо.

— Какъв е проблемът? Не ми харесва тонът ти.

Уил така и не бе разказал нищичко на Зек. И двамата предпочитаха нещата да си останат така. Адвокатът беше събрал две и две. Знаеше, че запечатаното писмо на Уил има нещо общо със случая „Апокалипсис“ и със съдбата на Марк Шакълтън. Даваше си сметка, че всичко това е свързано с ранното пенсиониране на Уил, но само толкова. Разбираше, че нещо заплашва Уил и че писмото е един вид негова защита.

Винаги бе имал възможност да предложи на Уил съвършено съчетание между адвокатска загриженост и закачка на стар съквартирант. Уил можеше да си представи загриженото изражение на гладкото лице на Зек и знаеше, че вероятно несъзнателно приглажда с длан буйната си непослушна коса — нещо, което винаги правеше, когато е нервен.

— Направих една глупост.

— Това откога е новина?

— Знаеш за споразумението ми с властите за пазене на тайна, нали?

— Да?