Кресчендо

Изглежда можех да направя едно от двете: да си остана у дома и да оставя Пач да диктува живота ми, или да зарежа образа си на примерно момиченце и да се позабавлявам. Макар да не бях склонна да го призная, се надявах Пач да разбере, че съм ходила на надсвирване на групи със Скот. Надявах се мисълта, че съм с друг, да го подлуди.

След като взех решение, наведох глава и изсуших косата си съвсем леко, колкото да оформя къдриците си, и слязох в кухнята.

— Готова ли си? — попита Скот.

За втори път тази вечер ме огледа от глава до пети, но сега се стеснявах повече.

— Добре изглеждаш, Грей — заяви той.

— Ти също — усмихнах му се аз прекалено приятелски, но се чувствах нервна. Което беше странно, тъй като това беше просто Скот. Ние бяхме приятели. Дори приятели не бяхме, а познати.

— Входът е десет долара.

Поколебах се за миг.

— А! Да. Знам. Може ли да спрем на банкомат по пътя?

В сметката си имах петдесет долара за рождения ден. Вече бях решила парите да отидат за кабриолета, но какво толкова, ако изтеглех десет! Ако продължавах да спестявам с тази скорост, сигурно щях да успея да си купя колата преди двайсет и петия си рожден ден.

Скот хвърли една издадена в Мейн шофьорска книжка на кухненския плот с моята снимка от училищния годишник.

— Готова ли си, Марлийн?

Марлийн?

— Не се шегувах за фалшивите документи. Нали сега няма да се откажеш? — Той се ухили, сякаш знаеше точно с колко се е повишило кръвното ми само при мисълта за фалшивите лични документи и сякаш беше готов да заложи всичките си пари, че ще се откажа най-много след пет секунди. Четири, три, две…

Взех фалшивата лична карта от плота.

— Готова съм.

* * *

Скот подкара мустанга през центъра на Колдуотър до другия край на града, после по някакви черни пътища с много завои и накрая през релсите. Спря пред четириетажен склад, целият обрасъл с бурени отвън. Пред вратите имаше дълги опашки. Явно от вътрешната страна прозорците бяха облепени с черна хартия, но в пролуките между тиксото видях пулсираща светлина. Синият неонов надпис над входа гласеше „Девилс Хендбег“.

Бях идвала в тази част на града няколко пъти, в четвърти клас, когато родителите ми ни доведоха двете с Ви в къща на духовете, приготвена за деня на Вси светии. Никога не бях влизала в „Девилс Хендбег“, но само като гледах мястото отвън, бях сигурна, че мама определено би предпочела нещата да си останат така. В паметта ми изникна описанието, което ми беше направил Скот. Силна импровизирана музика, шумна и буйна тълпа, скандален секс в тоалетните.

Божичко.

— Ще те оставя тук — спря Скот до тротоара. — Намери ни хубави места. Близо до сцената, в средата.

Слязох и тръгнах към края на опашката. Честно казано, досега не бях ходила в клуб, където се плаща входна такса. Животът ми се състоеше от ходене на кино и по сладкарници в компанията на Ви.

Мобилният ми звънна с мелодията на Ви.

— Алармата за тревога е официално изключена — оповести тя.

— Ви! Страхотно! Къде си?

— Наблизо. Чувам подгряващата група, но виждам само релсите и някакви изоставени фургони.

— На няколко пресечки си. С доджа ли идваш, или пеша?

— С доджа.

— Намери къде да паркираш и ще се видим на входа.

Дръпнах се от опашката, която растеше с всяка минута. Завих зад ъгъла и тръгнах към следите, които беше оставил мустангът на Скот. Тротоарът беше напукан и неравен, занемарен през годините, и понеже уличните лампи бяха малко и нарядко, се налагаше много да внимавам къде стъпвам, за да не се спъна. Складовете надолу по уличката бяха тъмни, а прозорците им приличаха на слепи очи. В края на уличката складовете отстъпваха място на изоставени тухлени къщи, надраскани с графити. Преди стотина години сигурно това е бил най-оживеният квартал на Колдуотър. Вече не. Луната лееше зловеща прозрачна светлина над това гробище от сгради.

Скръстих ръце пред тялото си и тръгнах по-бързо. След две пресечки някакъв силует изникна от мрака.

— Ви? — провикнах се.

Фигурата продължи да върви към мен с наведена глава и пъхнала ръце в джобовете. Не беше Ви, а някакъв мъж, висок и слаб, с широки рамене и смътно позната походка. Не ми беше особено приятно да се разминавам сама с мъж точно тук, затова извадих мобилния от джоба си. Тъкмо се канех да звънна на Ви и да разбера точно къде се намира, когато мъжът мина под една улична лампа. Беше облечен с авиаторското кожено яке на татко.

Заковах се на място.

Той не ми обърна внимание, а се качи по някакво стълбище и хлътна в една от изоставените къщи.

Косъмчетата на шията ми настръхнаха.

— Татко?

Инстинктивно хукнах. Пресякох улицата, без да си направя труда да се огледам за коли, понеже знаех, че няма. Стигнах до къщата, в която бях сигурна, че е влязъл, и опитах да отворя двойната врата. Беше заключена. Дърпах бравите, тропах по крилата на вратата, но нищо. Заслоних очите си с ръце и надникнах през един от прозорците от двете страни на вратата. Вътре не светеше, но различавах мебелите, покрити с бели покривала. Сърцето ми биеше лудешки. Дали татко беше жив? Дали през цялото време е живял… тук?

— Татко! — провикнах се през стъклото. — Аз съм, Нора!