Кресчендо

— Ето те и теб — каза Ви и протегна ръка да ме успокои, понеже аз едва не се разкрещях. — Разминали сме се. Стигнах до „Девилс Хендбег“ и се върнах, за да те потърся. Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.

Не исках да стоя повече на ъгъла на улицата. Докато размишлявах над случилото се в къщата, нямаше как да не си спомня как блъснах Чонси с доджа. Малко след това колата бе възстановила нормалното си състояние и от инцидента не беше останала и следа. Този път обаче беше лично. Ставаше дума за баща ми. Очите ми горяха, челюстта ми трепереше, докато говорех.

— Аз… пак ми се стори, че видях татко.

Ви ме обгърна с ръце.

— Миличка.

— Знам, не е било наистина. Не е било наистина — повторих, опитвайки се да се успокоя. Примигнах няколко пъти, понеже сълзите замъгляваха очите ми. Обаче имах чувството, че е било съвсем истинско. Съвсем…

— Искаш ли да поговорим за това?

Какво имаше да говорим? Преследваха ме привидения. Някой бърникаше в мозъка ми. Играеше си с мен. Паднал ангел? Нефилим? Призракът на баща ми? Или пък собственото ми съзнание ме предаваше? Не за пръв път си въобразявах, че съм видяла баща си. Мислех, че той се опитва да се свърже с мен, но може би беше механизъм за самозащита. Може би съзнанието ми ме караше да виждам неща, които отказвах да приема, че са си отишли завинаги. Запълвах празнината, защото така ми беше по-лесно, отколкото да се откажа.

Каквото и да се беше случило там, не беше реално. Това не беше баща ми. Той никога не би ме наранил. Той ме обичаше.

— Хайде да се връщаме в „Девилс Хендбег“ — казах и въздъхнах безсилно. Исках колкото се може по-бързо да се отдалеча от къщата. Отново си казах, че когото и да бях видяла там, не е баща ми.

Думкането на барабаните и воят на китарите се засили, когато наближихме, и макар паниката трудно да ме пускаше, усетих, че сърцето ми постепенно успокоява ритъм. Имаше нещо успокоително в мисълта да се изгубя сред стотиците топли тела, натъпкани в склада.

Въпреки случилото се не исках да си отивам и не исках да оставам сама. Исках да се пъхна насред тълпата. В множеството беше силата.

Ви стисна китката ми и ме накара да спра.

— Тази ли е, която си мисля?

На половин пресечка пред нас Марси Милар се качваше в нечия кола. Тялото й изглеждаше излято в малко парче черен плат, който беше толкова къс, че се виждаха ръбът на чорапите и жартиерите й. Високи черни ботуши над коляното и черна мека шапка допълваха тоалета. Не тоалетът й обаче привлече вниманието ми, а колата. Беше черен джип „Командър“. Двигателят запали и джипът потегли, зави и се изгуби от поглед.

Девета глава

— Ама че откачена работа — прошепна Ви. — Видя ли това? Наистина ли Марси се качи в джипа на Пач?

Отворих уста да отговоря нещо, но имах чувството, че някой е напъхал ноктите си в гърлото ми.

— Само на мен ли ми се стори — продължи Ви, — или червените й бикини наистина се подаваха от роклята?

— Това не беше рокля — отбелязах и се облегнах на сградата, за да запазя равновесие.

— Стараех се да звуча оптимистично, но имаш право. Това не беше рокля. Беше корсет, опънат надолу по кльощавата й фигура. Само заради гравитацията не се вдигаше обратно на кръста й.

— Ще повърна — казах, а усещането за впитите в гърлото ми нокти се разпростря до корема ми.

Ви натисна раменете ми и ме принуди да седна на тротоара.

— Дишай дълбоко.

— Той излиза с Марси. — Беше толкова ужасно, че направо не беше за вярване.

— Марси му се слага — каза Ви. — Това е единствената причина. Тя е прасе. Плъх.

— Той ми каза, че между тях няма нищо.

— Пач е много неща, но със сигурност не е честен.

Погледнах невярващо надолу по улицата, където беше изчезнал джипът. Усетих необяснимо желание да се втурна подире им и да направя нещо, за което се надявах да съжалявам — например да удуша Марси с глупавите й червени бикини.

— Не си виновна — успокои ме Ви. — Този кретен се възползва от теб.

— Трябва да се прибера — казах сковано.

В този момент една полицейска кола спря пред входа на клуба. Висок и слаб полицай с черен панталон и бяла риза слезе на улицата. Навън беше доста тъмно, но веднага го разпознах. Детектив Басо. И преди бях попадала в неговата юрисдикция, но сега нямах желание да повтаряме представлението. Особено след като бях почти сигурна, че не съм в списъка на любимците му.

Детектив Басо си проправи път до началото на опашката, показа значката си на бияча пред входа и влезе вътре, без да забавя крачка.

— Уха! — възкликна Ви. — Този ченге ли беше?

— Да, и е твърде възрастен, така че не си го и помисляй. Искам да се прибирам. Къде си паркирала?

— Не ми се струва много над трийсетте. Откога трийсет са много?

— Казва се детектив Басо. Разпитва ме след инцидента с Джулс в училището. — Много ми харесваше, че продължавам да го наричам инцидент, а не каквото си беше всъщност. Опит за убийство.

— Басо. Харесва ми. Кратко и секси точно като моето име. Обискира ли те?

Метнах й кос поглед, но тя продължаваше да гледа към входа, където се бе изгубил той.

— Не, разпита ме.

— Нямам нищо против да ми сложи белезници. Само не казвай на Риксън.