Кресчендо

Горе на стълбището в къщата обувките му изчезнаха навътре по коридора.

— Татко! — извиках и задумках по стъклото. — Аз съм тук, навън!

Отстъпих назад с наведена глава и вдигнах поглед към прозорците на втория етаж с надеждата да видя силуета му.

Задният вход.

Тази мисъл изплува в съзнанието ми и аз тутакси реагирах. Хукнах надолу по стълбите и се шмугнах в тесния проход между тази къща и съседната. Разбира се. Задната врата. Ако беше отключена, щях да вляза вътре при татко…

Ледена тръпка докосна тила ми. После се спусна надолу по гръбнака ми и мигом ме парализира. Стоях в края на прохода, приковала очи към задния двор. На вятъра покорно се поклащаха клони. Отворената порта скърцаше на пантите си. Съвсем бавно отстъпих назад — не възнамерявах да се доверя на покоя. Нямаше да повярвам, че съм сама. И преди се бях чувствала така и това винаги означаваше опасност.

Нора, не сме сами. Има и още някой. Върни се.

— Татко? — прошепнах, а мислите ми се стрелкаха във всички посоки.

Иди да намериш Ви. Трябва да се махнеш! Пак ще те открия. Побързай!

Пет пари не давах какво казва — нямаше да си тръгна. Не и преди да разбера какво става. Не и преди да го видя. Как можеше да очаква да си тръгна? Той беше тук. У мен забълбука облекчение и радостно вълнение, което засенчи страха ми.

— Татко? Къде си?

Нищо.

— Татко? — опитах отново. — Няма да си тръгна.

Този път получих отговор.

Задната врата е отключена.

Докоснах главата си, понеже усещах как думите отекват вътре. Този път гласът му прозвуча различно, но не достатъчно, за да ме накара да се замисля по-сериозно. Малко по-студено, може би? Малко по-остро?

— Татко? — прошепнах съвсем тихичко.

Вътре съм.

Гласът му вече беше по-силен, истински. Не звучеше само в главата ми, а и в ушите. Обърнах се към къщата, напълно уверена, че татко се е обадил през един от прозорците. Слязох от покритата с плочи пътека и колебливо поставих длан на рамката. Отчаяно исках да съм с него, но в същото време цялата настръхнах — предупреждение, че може и да е номер. Капан.

— Татко? — Гласът ми потрепери. — Страх ме е.

От другата страна на стъклото една ръка се докосна до моята, пет пръста прилепнаха към моите. Златната брачна халка на татко беше на безименния пръст на лявата му ръка. Кръвта ми забушува толкова силно, че свят ми се зави. Той беше. Татко беше на сантиметри от мен. Жив.

Влез вътре. Нищо няма да ти направя. Влез, Нора.

Настоятелността му ме изплаши. Задрасках по стъклото, опитвайки се да напипам ключалката, обзета от отчаяно желание да го прегърна, да не го пусна пак да си тръгне. По бузите ми рукнаха сълзи. Зачудих се дали да не хукна към задната врата, но не можех да го оставя дори за секунди. Не можех отново да го изгубя.

Притиснах длан към стъклото още по-силно.

— Тук съм, татко!

Този път стъклото се заскрежи от допира ми. Тънички ледени жилки се разклониха по прозореца с чупливо пукане. Дръпнах се рязко от внезапния студ, който плъзна по ръката ми, но кожата ми бе залепнала за стъклото и бе замръзнала. Изписках и опитах да се освободя с помощта на другата си ръка. Дланта на татко разтопи стъклото и стисна моята, за да не избягам. Той ме дръпна рязко, тухлите закачиха дрехите ми, ръката ми невъзможно хлътна в прозореца. В мен се втренчи собственото ми ужасено отражение, устата ми зина в смаян писък. Единствената мисъл в главата ми беше, че това не може да е татко.

— Помощ! — извиках. — Ви! Чуваш ли ме? Помощ!

Мятах се неистово, опитвайки да се освободя чрез тежестта на тялото си. Остра болка плъзна по ръката ми, която той стискаше, и в съзнанието ми избухна осезаем образ на нож — сякаш главата ми се разцепи на две. По ръката ми пробяга огън — той ме намушка.

— Престани! — изпищях. — Боли!

Кръв.

Усетих как присъствието му се нагъва в съзнанието ми, как собственото му зрение замъглява моето. Навсякъде имаше кръв. Черна и хлъзгава… и моя. В гърлото ми се надигна жлъчка.

— Пач! — изкрещях в нощта с неподправен ужас и бездънно отчаяние.

Ръката около моята се разтвори и аз се строполих заднишком на земята. Инстинктивно притиснах ранената си ръка към ризата, за да спра кървенето, но за мое смайване кръв нямаше. Нито порязано.

Жадно поех въздух и вдигнах поглед към прозореца. Беше съвсем непокътнат и в него се отразяваше дървото зад мен, което се поклащаше напред-назад в нощния въздух. Бързо се изправих на крака и, залитайки, тръгнах по тротоара. Хукнах по посока на „Девилс Хендбег“, като през няколко крачки се озъртах назад. Очаквах да видя как баща ми — или неговият двойник — излизат от някоя къща с нож в ръка, но тротоарите си останаха безлюдни.

Извърнах се напред, за да пресека улицата, и я видях половин секунда, преди да се блъсна в нея.