Кресчендо

— Да вървим. След като има полиция, ще се случи нещо лошо.

— На мен ми харесва — отбеляза Ви, хвана ме под ръка и ме помъкна към входа на склада.

— Ви…

— Вътре има сигурно двеста човека. Тъмно е. Басо няма да те забележи сред тълпата, ако изобщо те помни. Сигурно те е забравил. Освен това няма да те арестува — не си направила нищо незаконно. Е, освен онази работа с фалшивите документи за самоличност, но всички го правят. А ако наистина иска да претърси навсякъде, да си беше довел подкрепление. Едно ченге не може да се оправи с цялата тази тълпа.

— Откъде знаеш, че имам фалшиви документи?

Тя ме изгледа с поглед, който казваше „за тъпа ли ме вземаш“.

— Тук си, нали?

— Как смяташ да влезеш?

— Както и ти.

— Имаш фалшиви документи за самоличност ли? — Не можех да повярвам. — И от кога?

Ви ми намигна.

— Риксън го бива не само в целувките. Хайде, да вървим. Понеже си добра приятелка, дори не би ти хрумнало да ме накараш да избягам от къщи и да наруша наказанието си за едното нищо. Особено след като вече се обадих на Риксън и той идва.

Изстенах. Само че вината не беше на Ви. Аз бях решила, че е добра идея да дойдем тук тази вечер.

Опашката се придвижваше бързо, изливаше се в сградата и противно на здравия си разум платих входната такса и последвах Ви в тъмното, вмирисано и задушно помещение. В известен смисъл ми се стори странно приятно да съм заобиколена от мрак и от шум. Музиката беше твърде силна, за да мога да мисля, което означаваше, че дори да исках, не можех да се съсредоточа върху Пач и какво прави той в този момент с Марси.

Отзад имаше боядисан в черно бар, с метални столчета и висящи от тавана лампи. Двете с Ви заехме последните две свободни столчета.

— Документи? — попита типът зад бара.

Ви поклати глава:

— Диетична кола, моля.

— За мен чери кола — поръчах.

Ви ме смушка в ребрата и се наведе настрани.

— Видя ли това? Поиска ни документите. Страхотно, нали? Обзалагам се, че е искал да разбере как се казваме, но се е срамувал да попита.

Барманът напълни две чаши и ги плъзна по плота, а те спряха точно пред нас.

— Готин номер — надвика Ви музиката.

Той й показа среден пръст и се насочи към следващия клиент.

— И бездруго беше прекалено нисък за мен — каза тя.

— Да си виждала Скот? — попитах и се поизпънах на високото си столче, мъчейки се да надникна над тълпата. Беше имал предостатъчно време да паркира, но не го виждах. Може пък да не е искал да използва платения паркинг и да е отишъл по-надалеч, за да си намери безплатно място. И все пак. Ако не беше паркирал на три километра оттук, което ми се струваше малко вероятно, вече би трябвало да се е върнал.

— Опа! Познай кой влезе току-що. — Ви беше вперила поглед някъде над рамото ми и изражението й стана мрачно и свъсено. — Марси Милар, ето кой.

— Нали си тръгна! — Бодна ме гняв. — Пач с нея ли е?

— Не.

Изпънах рамене и се поизправих на стола.

— Спокойна съм. Мога да се справя. Най-вероятно тя изобщо няма да ни забележи. Ако ни забележи, няма да дойде да си говорим. — И макар изобщо да не го вярвах, добавих: — Вероятно има някакво извратено обяснение защо се е качила в джипа му.

— Както има извратено обяснение и защо носи шапката му ли?

Залепих длани на бар плота и се завъртях. И наистина, Марси си пробиваше с лакти път през тълпата, а русата й опашка се подаваше под шапката на Пач. Ако и това не беше доказателство, че са заедно, не знам какво беше.

— Ще я убия — казах на Ви, се обърнах отново към бара и грабнах чери колата си, понеже усещах как лицето ми пламва.

— Разбира се. И скоро ще имаш шанс, понеже тя идва насам.

След малко Марси изгони човека до мен от мястото му и се настани на столчето. Свали шапката на Пач, разтърси коса, после притисна шапката към лицето си и вдъхна дълбоко.

— Мирише забележително, нали?

— Ей, Нора — обади се Ви, — Пач нямаше ли въшки миналата седмица?

— На какво ли ухае? — попита риторично Марси. — На прясно окосена трева? На екзотична подправка? Или пък… на мента?

Стоварих чашата си малко по-силно от нужното и питието ми се разля на бара.

— Много екологично от твоя страна — каза Ви. — Да рециклираш боклука на Нора.

— Готин боклук е по-добре от дебел боклук — отбеляза Марси.

— Ето ти да видиш кой е дебел! — каза Ви, грабна моята чери кола и се прицели към Марси. Но в този момент някой от тълпата блъсна Ви в гръб и вместо да полети право към Марси, колата поля и трите ни.

— Гледай какво направи! — Марси скочи от столчето си и го събори. Посочи към мокрия си скут. — Тази рокля е „Бебе“. Имаш ли представа колко струва? Двеста долара!

— Е, вече не струва толкова — отсече Ви. — И не разбирам защо се оплакваш. Бас ловя, че си я откраднала.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— При теб всичко е на показ. А аз виждам евтин боклук. Нищо не е по-евтин боклук от откраднатата стока.

— Нищо не е по-гнусно от двойна брадичка.

Очите на Ви се превърнаха в две цепки.

— Мъртва си. Чуваш ли? Мъртва.

Марси отмести поглед към мен.

— Между другото, Нора, сигурно ще ти е интересно да научиш. Пач ми каза, че е скъсал с теб, понеже не се държиш достатъчно мръснишки.

Ви цапардоса Марси по главата с чантата си.