Кресчендо

— Това пък какво беше? — писна Марси и се хвана за главата.

Ви я плесна и през другото ухо. Марси залитна назад със замъглен поглед, но бързо присви очи.

— Ти, малка… — поде тя.

— Престанете! — викнах, застанах между двете и изпънах ръце. Бяхме привлекли вниманието и хората бяха започнали да се присламчват по-наблизо, заинтригувани от вероятността да се разрази женски бой. Пет пари не давах какво ще стане с Марси, но Ви беше друга работа. Ако се сбиеше, най-вероятно детектив Басо щеше да я закара в участъка. Като се има предвид, че се е измъкнала от къщи тайно, арестът едва ли щеше да й помогне пред родителите й. — Хайде, престанете. Ви, отивай в доджа. Ще се видим навън.

— Тя ми каза, че съм дебела. Заслужава да умре. Сама го каза. — Ви дишаше накъсано.

— Как точно планираш да ме убиеш? — подразни я Марси. — Като седнеш отгоре ми?

И тогава се разрази бурята. Ви грабна кока-колата си от бара и вдигна ръка, за да се прицели. Марси се обърна, за да избяга, но в бързината се спъна назад в катурнатото столче и се стовари на пода. Аз се завъртях към Ви с надеждата да предотвратя насилието, но някой ме ритна в коляното отзад. Паднах и преди да усетя какво става, Марси ме възседна.

— Това е, задето ми открадна Тод Беро в пети клас — каза тя и ме фрасна в окото.

Изстенах и притиснах окото си.

— Тод Беро ли? — провикнах се. — За какво говориш? Това беше в пети клас?

— На ти, задето публикува онази моя снимка с огромната пъпка на брадичката в „и-Зайн“ миналата година.

— Не бях аз!

Добре де, може и да имах пръст във фотосесията, но не бях само аз. Пък и как може Марси да ми държи сметка за това сега? След цяла година — не беше ли прекалено?

— И още, мръснице… — кресна тя.

— Ти си луда! — Този път блокирах удара и успях да докопам крака на най-близкото столче до бара и да го съборя върху нея.

Марси избута столчето. Преди да успея да стъпя ма крака, тя грабна питието на един от зяпачите, и го изля върху мен.

— Око за око — изсъска тя. — Ти ме унижи и аз те унижих.

Изтрих кока-колата от очите си. Дясното ми око пулсираше от болка там, където ме бе ударила Марси. Усетих синината да плъзва под кожата ми и да ме татуира в синьо и лилаво. От косата ми капеше кока-кола, най-хубавата ми блуза беше скъсана и се чувствах обезсърчена, пребита… и отхвърлена. Пач се бе преориентирал към Марси Милар. А тя току-що беше подчертала този факт.

Чувствата ми не са извинение за онова, което направих после, но определено бяха катализатор. Не умеех да се бия, но стиснах юмруци и фраснах Марси в челюстта. За миг изражението й застина слисано. Тя се дръпна от мен, хвана челюстта си с две ръце и зяпна. Вдъхновена от малката си победа, се метнах към нея, но спрях, понеже някой ме хвана под мишниците и ме повдигна.

— Веднага се махай от тук — прошепна Пач в ухото ми и ме помъкна към вратата.

— Ще я убия! — заявих, мъчейки се да се освободя от ръцете му.

Край нас се събра тълпа от хора, които крещяха: „Бой! Бой! Бой!“. Пач ги избута настрани и ме помъкна. Зад Пач Марси се изправи и ми показа среден пръст. Усмивката й беше самодоволна, веждите — високо извити. Посланието беше ясно: ето толкова струваш.

Пач ме предаде на Ви, после се върна и стисна Марси за ръката. Преди да успея да видя къде я води, Ви ме задърпа към най-близкия изход. Излязохме от уличката.

— Колкото и да ми беше забавно да те гледам как се биеш с Марси, реших, че не си струва да прекараш нощта в затвора — каза тя.

— Мразя я! — Гласът ми още звучеше истерично.

— Детектив Басо си проправяше път през тълпата, когато Пач те вдигна. Реших, че това е най-подходящият момент да се намеся.

— Той къде заведе Марси? Видях, че Пач я стисна.

— Има ли значение? Дано и двамата да ги натикат в ареста.

Обувките ни скърцаха по чакъла, докато тичахме по улицата към колата на Ви. Синьо-червените светлини на полицейската патрулка минаха покрай уличката и двете с Ви се долепихме до склада.

— Е, беше вълнуващо — отбеляза тя, след като се заключихме в доджа.

— О, да, несъмнено — процедих през зъби.

Ви близна ръката ми.

— Вкусна си. Толкова миришеш на чери кола, че направо ожаднях.

— Не съм виновна! Ти изля колата върху Марси! Ако не беше ти, изобщо нямаше да се сбием!

— Да се сбиете ли? Ти просто си лежеше и тя те маризеше! Да беше оставила Пач да те научи на някои хватки, преди да късаш с него.

Мобилният ми телефон звънеше и аз го извадих от чантата си.

— Какво? — обадих се рязко. Никой не отговори и аз си дадох сметка, че съм толкова ядосана, че не съм различила сигнала за есемес от звъна на обаждане.

На екранчето ме чакаше непрочетено съобщение от непознат номер — „Остани си вкъщи тази вечер“.

— Плашещо е — отбеляза Ви, която се наведе настрани и прочете съобщението. — На кого си давала телефона си?

— Сигурно е грешка. Най-вероятно съобщението е за някой друг. — Разбира се, мислех за къщата и за татко, и за видението, че ми реже ръката.

Хвърлих мобилния в отворената чанта в краката си, наведох глава и я обхванах с ръце. Окото ми пулсираше. Бях изплашена, сама, объркана и всеки момент щях да ревна неудържимо.