Кресчендо

Ръката ми, обгърнала шията на Пач, се отпусна. Бях толкова съкрушена от видяното, че не можех да продумам. Сякаш ме беше полял с кофа ледена вода. Устните ми бяха подути от грубата целувка, сърцето ми също сякаш се бе раздуло.

Пач беше в съня ми. Споделяхме го. По някакъв начин това беше реалност. Цялата тази работа беше зловещо сюрреалистична, почти невъзможна, но явно беше истина. Ако не бяхме тук, ако той не беше влязъл в съня ми безмълвно и потайно, нямаше да мога да докосна белезите му и да попадна в спомените му.

Но беше станало точно така. Споменът беше жив, верен и напълно реален.

Съдейки по реакцията ми, Пач разбра, че каквото и да бях видяла, не е било хубаво. Ръцете му обърнаха раменете ми и той наведе глава назад, загледан към тавана.

— Какво видя? — тихо попита.

Сърцето ми туптеше оглушително помежду ни.

— Ти целуна Марси — отвърнах и силно захапах устната си, за да възпра напиращите сълзи.

Той прокара ръце по лицето си, после стисна носа си.

— Кажи ми, че това е някаква извратена игра със съзнанието ми. Кажи ми, че е номер. Кажи ми, че тя те държи с нещо и че ти нямаш избор и трябва да бъдеш с нея.

— Сложно е.

— Не — поклатих глава. — Не ми казвай, че е сложно. Вече нищо не е сложно — не и след всичко, което преживяхме. Какво изобщо се надяваш да получиш от връзката си с нея?

Очите му се стрелнаха към моите.

— Не и любов.

Отвътре ме разяждаше ревност. Всички парченца се сглобиха и аз внезапно осъзнах. Да бъде с Марси за него беше евтино удовлетворение. Самозадоволяване. Той наистина ни възприемаше като завоевания. Беше играч. Всяко момиче криеше ново предизвикателство, кратка връзка, която да разшири хоризонта му. Търсеше успех в изкуството на прелъстяването. Пет пари не даваше за средата или за края на историята — само за началото. И аз точно като останалите момичета бях допуснала огромната грешка да се влюбя в него. И в мига, в който го сторих, той избяга. Е, нямаше защо да се притеснява, че Марси ще му се обясни в любов. Тя обичаше само себе си.

— Повдига ми се от теб! — Гласът ми потрепери обвинително.

Пач коленичи, облегнал лакти на коленете си и заровил ръце в дланите си.

— Не дойдох тук, за да ти причиня болка.

— А защо дойде? За да се позабавляваш зад гърба на архангелите? — Не изчаках отговора му. Вдигнах ръка към шията си и дръпнах силно сребърната верижка, която ми беше дал преди няколко дни. Тя така се вряза в тила ми, че би трябвало да се свъся от болка, но вече страдах прекалено силно, за да забележа и тази дреболия. Трябваше да му върна верижката още когато скъсах с него, но едва сега разбирах, че явно все още не се бях отказала от надеждата. Все още вярвах в нас. Бях се вкопчила в убеждението, че има начин да се споразумея със звездите и те да ми върнат Пач. Каква загуба на време!

Хвърлих верижката към него.

— И си искам пръстена.

Тъмните му очи се впериха в мен за още един миг, после той се наведе и си вдигна ризата.

— Няма.

— Как така няма? Върни ми го!

— Ти го даде на мен — каза той тихо, но внимателно.

— Е, промених си мнението. — Лицето ми почервеня, цялото ми тяло пламна от гняв. Щеше да задържи пръстена, понеже знаеше колко много означава той за мен. Щеше да го задържи, защото макар да се беше издигнал до ангел пазител, душата му беше точно толкова черна, както и в деня, когато се запознахме. А най-голямата ми грешка беше, че заблудено вярвах в обратното.

— Дадох ти го, когато бях достатъчно глупава да си мисля, че те обичам! — Протегнах ръка. — Върни ми го.

Мисълта да изгубя пръстена на татко беше непоносима. Той не го заслужаваше. Не заслужаваше да задържи единствения ми осезаем спомен за истинската обич.

Без да изпълни молбата ми, Пач си тръгна.

* * *

Отворих очи — отново виждах многоцветно, макар и в полумрак. Изправих се в леглото и по кожата ми пробяга прилив на адреналин. Вдигнах ръка към шията си и потърсих сребърната верижка на Пач, но нея я нямаше. Плъзнах длан по измачканите чаршафи, да не би да е паднала, докато съм спяла.

Но нея я нямаше.

Сънят беше истински.

Пач беше открил начин да ме посещава насън.

Единадесета глава

В понеделник след училище Ви ме закара до библиотеката. Останах малко пред входа за дежурното всекидневно обаждане на мама. Както винаги, тя ми каза, че е заета с работа, а аз я уверих, че съм заета с учене.

Качих се до компютърната зала на третия етаж, проверих си пощата, прегледах си фейсбука и хвърлих един поглед на клюкарската рубрика на Перец Хилтън. И просто за да се поизмъча, отново пуснах в Гугъл „Черната ръка“. Появиха се същите линкове. Всъщност нали не очаквах нещо по-различно? Накрая, когато вече нямаше с какво да се разсейвам, отворих учебника си по химия и се заех да уча.

Когато сложих точка и отидох да потърся автомат за напитки, вече беше доста късно. От западните прозорци на сградата видях, че слънцето се е спуснало ниско на хоризонта и навън бързо се мръква. Предпочетох стълбите пред асансьора, понеже имах нужда да се пораздвижа. Прекалено дълго бях седяла и краката ми бяха изтръпнали.