Кресчендо

Хукнах по коридора. Здравата махах с ръце, понеже съзнавах, че трябва да стигна на стълбите до асансьора, преди кабинката да се качи още по-нагоре и който е вътре да ме види. Дръпнах вратата към стълбите и изгубих няколко ценни секунди, докато се мъчех да я затворя безшумно зад себе си. От другата страна на вратата асансьорът спря. Вратата изтрака, плъзна се нагоре и някой излезе. Оттласквах се от перилата и полетях по стълбите възможно най-безшумно. Вече бях на втория етаж, когато чух как вратата на стълбището горе се отваря. Застинах на място, за да не издам къде се намирам.

Нора?

Ръката ми се плъзна по перилата. Беше гласът на татко.

Нора? Там ли си?

Преглътнах, страшно ми се искаше да извикам в отговор. И тогава си спомних къщата в града.

Не се крий. Можеш да ми вярваш. Нека ти помогна. Покажи се.

Тонът му беше странен и заповеден. В градската къща, когато гласът на татко ми проговори за пръв път, беше мек и нежен. Същият глас ми каза, че не сме сами и че трябва да си тръгна. Но когато се обади отново, гласът му беше различен. Звучеше престорено и измамно. Ами ако татко наистина се беше опитал да се свърже с мен? Ако е бил прогонен и вторият, по-странен глас, беше на някой, който се представя за него? Порази ме мисълта, че е възможно някой да се представя за татко, за да ме подмами да се приближа.

Чух нечии тежки стъпки да хукват надолу по стълбите и това ме изтръгна от размишленията ми. Той ме преследваше.

Затопурках надолу по стълбите, без да се опитвам да пазя тишина. По-бързо, наредих си. Тичай по-бързо!

Той ме настигаше, деляха ни съвсем малко стълби. Когато стигнах приземния етаж, се стрелнах през вратата, прекосих фоайето, изхвърчах през входната врата и потънах в нощта.

Навън беше топло и тихо. Спуснах се по циментовите стълби към улицата, но за части от секундата промених плановете си. Преметнах се през перилата отляво на входа и тупнах в малко затревено дворче. Над мен вратата на библиотеката се отвори. Долепих се към циментовата стена, а стъпалата ми разбутаха буренака и боклуците.

В мига, в който чух тихото потропване на обувките по циментовите стълби, хукнах към пресечката. Библиотеката нямаше собствен паркинг, а използваше общ подземен гараж със съда. Побягнах към паркинга, пъхнах се под бариерата на входа и се огледах за доджа. Къде ми каза Ви, че е паркирала?

Втората редица…

Тичешком минах покрай първата редица коли и видях доджа да стърчи малко. Пъхнах ключа в ключалката, стоварих се зад волана и запалих двигателя. Тъкмо подкарах доджа към рампата на изхода, когато зад ъгъла зави тъмен джип. Шофьорът форсира двигателя и подкара право към мен.

Аз натиснах педала на газта и излязох пред джипа броени секунди, преди той да блокира изхода и да ме затвори в гаража.

Бях прекалено изтощена, за да разсъждавам ясно накъде съм се запътила. Летях като бясна няколко пресечки, наруших един знак стоп, после поех по Уолнът. Джипът ускори по Уолнът след мен, дишайки ми във врата. Разрешената скорост се увеличи на шейсет километра и платната станаха две. Подкарах доджа с осемдесет, а очите ми неспирно кръстосваха между пътя и огледалото за обратно виждане.

Без да дам мигач, рязко завих в една пресечка. Джипът закачи бордюра, но успя да ме последва. Рязко се пъхнах пред едно бяло купе с две врати и го оставих между себе си и джипа. Светофарът отпред светна жълто, ускорих и пресякох кръстовището вече на червено. Без да откъсвам очи от огледалото за обратно виждане, видях как бялата кола спря. Зад нея джипът също се закова на място с пронизителен вой на спирачки.

Поех си няколко пъти накъсано въздух. Усещах как пулсът ми тупти на китките и в дланите, здраво стиснали волана.

Изкачих се по Уолнът, но веднага щом превалих възвишението, направих ляв завой през насрещното движение. Раздрусах се върху железопътните релси, проправяйки си път през тъмен квартал от порутени тухлени къщи. Знаех къде се намирам: в бандитския квартал. Името се бе наложило преди десетина години, когато трима тийнейджъри се бяха застреляли един друг на една детска площадка.

Намалих, понеже една къща, разположена доста по-навътре от платното, привлече вниманието ми. Не светеше. В дъното на двора имаше празен гараж. Вкарах доджа на заден по алеята и право в гаража. Проверих три пъти дали вратите са заключени и изключих фаровете. Зачаках, опасявайки се, че фаровете на джипа всеки момент ще се появят на улицата.

Зарових в чантата си и извадих мобилния.

— Здрасти — обади се Ви.

— Кой друг е пипал картичката от Пач! — попитах настойчиво и думите ми прокънтяха.

— А?

— Пач лично ли ти даде картичката? Или Риксън? Някой друг да я е пипал?

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Мисля, че ме упоиха.

Мълчание.

— Смяташ, че по картичката е имало наркотици? — повтори най-накрая Ви със съмнение.

— Хартията миришеше на парфюм — обясних нетърпеливо. — Кажи ми кой ти я даде. Обясни ми точно как я получи.