Кресчендо

Изкуствено студен въздух гъделичкаше кожата ми, навсякъде край мен се чуваше тихото бръмчене на машини. Пъхнах длани под тялото си, но когато опитах да се надигна, пурпурни и черни точици затанцуваха пред очите ми. В устата си усещах вкус на памук, преглътнах да го прогоня и отново се отпуснах по гръб.

Тогава си спомних, че все още съм в библиотеката. Поне бях сигурна къде се намирам. Не помнех да съм си тръгвала. Но какво търсех на пода? Опитах да си припомня как съм се озовала там.

Картичката от Пач. Бях вдишала горчивия и остър мирис, а малко след това се бях строполила на пода.

Упоена ли бях?

Пач ли ме беше упоил?

Лежах там, сърцето ми биеше лудо и очите ми примигваха много бързо. Отново се помъчих да се надигна, но имах чувството, че някой притиска гърдите ми със стоманен ботуш. След секунда направих по-решително движение и седнах. Вкопчих се в едно бюро и успях да се изправя на крака. Мозъкът ми се бореше със световъртежа, но очите ми откриха зелената табела „изход“ над вратата на компютърната зала. Залитайки, се добрах дотам.

Натиснах бравата. Вратата се открехна на сантиметър, после заседна. Тъкмо се канех да дръпна по-силно, когато нещо от другата страна на прозорчето на вратата привлече вниманието ми. Замръзнах. Това беше странно. Някой беше завързал единия край на дълго въже към бравата отвън, а другия край — към вратата на една стая по-нататък.

Ударих с длан по стъклото.

— Ехо? — извиках изтощено. — Чува ли ме някой?

Отново опитах да отворя вратата — напънах с всички сили, които не бяха никак много, понеже мускулите ми се топяха като разтопено масло, щом опитах да ги напрегна. Въжето беше овързано толкова стегнато между двете брави, че можех да открехна вратата само на десетина сантиметра, което не беше достатъчно, за да се промъкна.

— Има ли някого? — провикнах се през пролуката. — Заключена съм на третия етаж.

Библиотеката отвърна с мълчание.

Очите ми вече напълно бяха привикнали с мрака, така че успях да видя часовника на стената. Единайсет ли! Не може да бъде. Наистина ли бях спала повече от два часа?

Извадих мобилния си, но нямаше сигнал. Опитах да вляза в интернет, но неизменно получавах отговор, че няма мрежа.

Огледах отчаяно залата, плъзнах поглед по всеки предмет, търсейки нещо, което да ми помогне да изляза. Компютри, въртящи се столове, картотеки… нищо не ми се струваше полезно. Коленичих до вентилационната шахта близо до пода и се провикнах:

— Чува ли ме някой? Заключена съм в компютърната зала на третия етаж!

Ослушах се за отговор. Надявах се някой библиотекар да е окъснял и да е останал да си довърши някоя спешна работа. Но до полунощ имаше само един час и съзнавах прекрасно, че шансовете не са на моя страна.

В главното помещение на библиотеката изтрака някакъв механизъм и чух, че в дъното на коридора откритата клетка на асансьора потегли от първия етаж. Рязко се обърнах по посока на звука.

Веднъж, когато бях на четири-пет години, татко ме заведе в парка, за да ме научи да карам велосипеда си без помощните колелца. В края на следобеда вече изминавах цялата обиколка от четиристотин метра без чужда помощ. Татко ме прегърна силно и каза, че е време да се прибираме и да покажем на мама. Помолих го да направя още една-две обиколки и той ми разреши. Но по средата на обиколката изгубих равновесие и паднах. Тъкмо изправях колелото си, когато недалеч забелязах голямо кафяво куче. Гледаше ме. След малко, докато стояхме и се фиксирахме взаимно с поглед, дочух глас, който ми прошепна: „Не мърдай!“. Затаих дъх, макар че краката ми искаха да хукнат колкото им държат силите, за да стигнат на сигурно място при татко.

Кучето наостри уши и ме огледа нападателно. Разтреперих се от страх, но краката ми бяха като вкопани в земята. Колкото повече приближаваше кучето, толкова по-силно ми се искаше да хукна, но знаех, че сторя ли го, ще заработи инстинктът му на преследвач. На половината разстояние до мен кучето изгуби интерес към неподвижната ми като статуетка фигура и се отклони в друга посока. Попитах татко дали и той е чул онзи глас, който ме предупреди да не мърдам, и той отговори, че се е обадил инстинктът ми. Каза, че ако се вслушвам в него, в девет от десет пъти ще постъпвам правилно.

Ето и сега се обади инстинктът ми. Изчезвай.

Грабнах монитора от най-близкото бюро и го запокитих към стъклото на вратата. То се строши и в средата зейна огромна дупка. Взех един перфоратор и с него избих останалата част от стъклото. После плъзнах един стол под прозореца, покатерих се на него, стъпих върху рамката и изскочих в коридора.

Асансьорът се изкачваше с тракане и съскане.