Кресчендо

Във фоайето пуснах няколко долара в автомата и занесох гевречетата и една кутийка със сок от червени боровинки на третия етаж. Когато се върнах в интернет залата, заварих Ви да седи на моята маса, вдигнала на стола ми лачените си жълти обувки на висок ток. Изражението й беше смесица от самодоволна веселост и раздразнителност. Размаха във въздуха малък черен плик, който стискаше с два пръста.

— Това е за теб — каза тя и подхвърли плика на масата. — Това също. — Размаха и книжен плик от някаква пекарна. — Реших, че може би си гладна.

Надникнах в плика.

— Тарталети!

Ви се ухили.

— Жената в пекарната ми каза, че са биологично чисти. Не съм сигурна как се правят биологично чисти тарталети, нито защо са по-скъпи, ама това е то.

— Ти си моята героиня.

— Колко още ще се бавиш?

— Най-много половин час.

Тя остави ключовете на доджа до раницата ми.

— С Риксън отиваме да хапнем нещо, така че тази вечер сама ще се караш. Паркирала съм колата в подземния гараж. На втория ред. Обаче ми е останала само една четвърт от резервоара, така че внимавай.

Взех ключовете и се опитах да не обръщам внимание на неприятното бодване в сърцето, което разпознах като завист. Завиждах на връзката на Ви с Риксън. Завиждах й, че има планове за вечеря. Завиждах й, задето сега е по-близо до Пач от мен, защото макар никога да не споменаваше, не се съмнявах, че от време на време го среща, когато излиза с Риксън. Подозирах, че вечер тримата заедно гледат филми. Тримата си седят на дивана на Риксън, докато аз кисна сама във фермата. Отчаяно копнеех да попитам Ви за Пач, но истината бе, че не можех да го направя. Бях скъсала с него. Сега трябваше да жъна, каквото съм посяла.

Но пък какво толкова щеше да ми навреди едно въпросче?

— Ей, Ви?

Тя се обърна на вратата:

— Да?

Понечих да задам въпроса си, но гордостта ми напомни за себе си. Ви беше най-добрата ми приятелка, но освен това беше и голяма уста. Ако я попитах за Пач, рискувах той да научи. Щеше да разбере колко трудно преодолявам раздялата с него.

— Благодаря за тарталетите — насилих се да се усмихна.

— За теб винаги, скъпа.

След като Ви си тръгна, обелих хартиената опаковка на едната тарталета и я изядох самичка, заобиколена от бръмченето на компютрите.

Поработих над домашното си още половин час, изядох още две тарталети и чак тогава забелязах черния плик с крайчеца на окото си. Съвсем бях забравила, че Ви ми го остави на бюрото.

Разчупих печата и извадих отвътре черна картичка с релефно малко сърце в средата. Имаше надпис „Извинявай“ и от нея се носеше горчиво-сладко ухание. Вдигнах я към носа си и вдишах дълбоко, опитвайки се да разпозная странно упойващата миризма. Ароматът на печени плодове и на подправки прогори пътя си чак до дъното на гърлото ми. Отворих картичката.

„Снощи се държах като кретен. Прости ми.“

Инстинктивно избутах картичката с опъната ръка. Пач. Не знаех как да тълкувам извинението му, но не ми хареса вълнението, което то предизвика у мен. Да, беше се държал като кретен. И смяташе, че ще оправи всичко с една картичка от будката за вестници? Ако е така, подценяваше какво ми е причинил. Беше целунал Марси! Беше я целунал! И не само това, ами беше нахлул и в съня ми. Нямам представа как го беше направил, но когато се събудих на следващата сутрин, знаех, че е бил там. И това доста ме уплаши. На какво ли още беше способен, след като можеше да нахлува в сънищата ми?

— Затваряме след десет минути — прошепна библиотекарката от прага.

Изпратих краткото си есе за аминокиселините към принтера, прибрах си книгите и ги пъхнах в раничката си. Взех картичката от Пач, поколебах се и после я скъсах на малки парченца и ги изхвърлих в кошчето. Ако иска да ми се извини, да го направи лично. А не чрез Ви и в сънищата ми.

Изпружих крака и се изправих несигурно, но нещо ставаше със стените. Бяха се разтегнали необичайно дълги и тесни, все едно ги виждах през криво огледало. Примигнах няколко пъти, опитвайки се да фокусирам.

Костите ми бяха като пълни с олово, отказваха да се раздвижат, клепачите ми натежаха над очите под ярката флуоресцентна светлина. Изпаднах в паника, заповядах им да се отворят, но тялото ми не се подчиняваше. Усетих как топли пръсти обгръщат съзнанието ми и всеки момент ще го завлекат към съня.

Парфюмът, помислих си смътно. От картичката на Пач.

Вече беше полепнал по ръцете и по коленете ми. Край мен трептяха странни правоъгълници, въртяха се пред погледа ми. Врати. Цялата стая беше пълна с отпорени врати. Само че колкото по-бързо се мъчех да пълзя към тях, толкова по-светкавично отскачаха те. Някъде в далечината чувах зловещо тиктакане. Отдалечих се от звука, понеже все пак бях достатъчно на себе си да си дам сметка, че часовникът е в дъното на стаята, срещу вратата.

След броени минути осъзнах, че ръцете и краката ми са спрели да се движат и че усещането за лазене е чисто и просто илюзия. Бузата ми полегна върху грапав мокет. Отново се помъчих да се изправя, после затворих очи и светлината угасна напълно.

* * *

Събудих се на тъмно.