Кресчендо

— Докато идвах към библиотеката да ти донеса тарталетите, Риксън ми звънна, за да пита къде съм — бавно поде тя. — Срещнахме се пред библиотеката, а в пикапа на Риксън беше Пач. Пач ми даде картичката и ме помоли да ти я предам. Взех я и ти я донесох вътре заедно с тарталетите и с ключовете на доджа, после излязох навън при Риксън.

— Някой друг да е пипал картичката?

— Никой.

— По-малко от половин час, след като получих картичката, припаднах на пода в библиотеката. Събудих се чак след два часа.

Ви не ми отговори веднага и аз сякаш чувах всяка нейна мисъл, докато се мъчеше да осмисли всичко. Накрая каза:

— Сигурна ли си, че не е било от умора? Аз не бих могла толкова дълго да си пиша домашните, без да ми се доспи.

— Когато дойдох на себе си — продължих, — в библиотеката имаше още някой. Мисля, че е бил същият човек, който ме е упоил. Подгони ме. Успях да изляза от сградата, но той ме последва по Уолнът.

Поредното озадачено мълчание.

— Колкото и да не харесвам Пач, не си представям да те упои. Гадняр е, обаче си има граници.

— Тогава кой? — прозвуча малко пискливо гласът ми.

— Не знам. Къде си сега?

— В бандитския квартал.

— Моля? Махай се от там, преди да са те обрали. Ела тук. Остани да преспиш при мен. Ще разнищим тази работа. Ще разберем какво се е случило.

Думите й обаче прозвучаха като празна утеха. Ви беше не по-малко озадачена от мен.

* * *

Останах скрита в гаража сигурно двайсетина минути, преди да събера достатъчно смелост да се върна на улицата. Нервите ми бяха опънати докрай, мислите ми кръжаха безразборно. Реших да не минавам по Уолнът, понеже имаше вероятност джипът да кръстосва улицата и да ме търси. По задните пресечки се добрах до къщата на Ви, нарушавайки всички ограничения на скоростта.

Недалеч от къщата й в огледалото за обратно виждане забелязах червено-синята полицейска лампа.

Спрях доджа отстрани на пътя и отпуснах глава на волана. Знам, че карах твърде бързо и се ядосвах на себе си, задето го бях направила точно тази нощ.

След минутка нечии кокалчета почукаха на стъклото. Натиснах копчето и отворих прозореца.

— А, отдавна не сме се виждали — каза детектив Басо.

Защо трябваше да попадам точно на него

, запитах се мислено.

Той извади кочана с талоните си.

— Шофьорска книжка и регистрация на колата, знаеш процедурата.

Понеже нямаше как да отърва глобата, не и от детектив Басо, не виждах смисъл да се преструвам, че се разкайвам.

— Не знаех, че детективите пишат и фишове за глоби.

Той се усмихна тъничко като бръснач.

— Пожар ли има някъде?

— Може ли просто да ме глобите и да си ходя?

— Има ли алкохол в колата?

— Проверете — разперих ръце аз.

— Излизай навън.

— Защо?

— Излизай и тръгни по линията — посочи ми той осевата линия на пътя.

— Смятате, че съм пияна ли?

— Смятам, че си луда, но проверявам и дали си трезва.

Излязох и затръшнах вратата зад гърба си.

— Докъде?

— Ще ти кажа кога да спреш.

Постарах се да стъпвам по линията, но всеки път когато сведях очи, погледът ми се замъгляваше. Все още усещах въздействието на наркотика, което пречеше на координацията ми, и колкото повече се стараех да стъпвам точно на линията, толкова по-осезаемо усещах, че се олюлявам.

— Не може ли просто да ме глобите, да ме плеснете през ръцете и да ме изпратите да си ходя? — Тонът ми звучеше предизвикателно, но вътрешно цялата се бях смразила. Ако не успеех да издържа теста, детектив Басо можеше и да ме арестува. Вече и бездруго бях разтърсена до дън душа, нямаше да понеса и една нощ зад решетките. Ами ако човекът от библиотеката отново опиташе да ме нападне?

— Много ченгета от малките градчета като нищо ще те пуснат. Някои дори биха взели подкуп. Аз обаче не съм от тях.

— Има ли значение, че бях упоена?

Той се изсмя мрачно.

— Упоена значи.

— Бившето ми гадже ми изпрати някаква парфюмирана картичка. Отворих я и припаднах.

Детектив Басо не ме прекъсна, затова продължих:

— Спала съм повече от два часа. Когато се събудих, библиотеката беше затворена. Някой беше вързал бравата на вратата… — Не довърших.

Той ми направи знак да продължа:

— Хайде, давай. Тъкмо стигнахме до най-интересното.

Твърде късно си дадох сметка, че съм загазила, и то по своя вина. Признах, че съм била в библиотеката тази вечер, в компютърната зала. На другия ден, когато библиотеката отвореше, щяха да съобщят в полицията за счупения прозорец. Изобщо не се съмнявах кого щеше да потърси най-напред детектив Басо.

— Била си в компютърната зала — подкани ме той. — И после?

Вече беше твърдо късно да дам на заден. Трябваше да довърша историята и да се надявам на най-добрия възможен изход. Може пък някак да успеех да убедя детектив Басо, че не съм виновна — че всичките ми постъпки са оправдани.

— Някой беше завързал бравата и трябваше да хвърля един монитор през стъклото на вратата, за да изляза.

Той отметна глава назад и се разсмя: