Кресчендо

Бях насред тълпата, когато някой дръпна презрамката на блузата ми отзад. Извърнах се, очаквайки да видя Пач, който иска да сподели още нещо, но се оказа Скот, който ми се хилеше лениво. Отметна косата ми от лицето, наведе се и устата му запечата моята. Имаше вкус на ментова паста и на току-що измити зъби. Понечих да се дръпна, но после се запитах какво толкова, че Пач гледа? Не правех нищо по-различно от него. Имах не по-малко право да продължа напред. Той използваше Марси, за да запълни празнината в сърцето си, и сега беше мой ред да направя същото със Скот.

Плъзнах длани по гърдите на Скот и преплетох пръсти на тила му. Той реагира, като ме придърпа по-близо към себе си и прокара ръце надолу по гръбнака ми. Значи това беше усещането да се целуваш с друг.

Пач действаше бавно, умело и търпеливо, а Скот беше игриво нетърпелив и малко небрежен. Беше съвсем различно и ново усещане… и не лошо.

— В моята стая — прошепна Скот в ухото ми, преплете пръсти с моите и ме дръпна към коридора.

Отместих поглед към Пач. Очите ни се срещнаха. Ръката му беше застинала на тила и той изглеждаше потънал в размисъл, докато гледаше как двамата Ето такова е усещането, казах му мислено.

Само че не се почувствах по-добре, след като си го помислих. Почувствах се тъжна и неудовлетворена. Не си падах по игричките и не разчитах на мръсни номера, за да се утешавам или да подхранвам самочувствието си. Само че вътре в мен все още гореше мъчителна болка и заради нея оставих Скот да ме поведе по коридора.

Скот отвори вратата с крак. Угаси лампите и се оказахме обгърнати от мек сумрак. Погледнах към тесния матрак на долното легло, после към прозореца. Беше открехнат. Паникьосана си представих, че пропадам през пролуката и изчезвам в нощта. Вероятно това бе признак, че ще допусна огромна грешка. Наистина ли щях да го направя, само за да натрия нечий нос? Така ли исках да покажа на Пач колко съм му ядосана? Какво говореше това за мен?

Скот обгърна раменете ми и ме целуна още по-настойчиво. Премислих възможностите си. Можех да кажа на Скот, че не ми е добре. Можех да му кажа, че съм променила намеренията си. Можех просто да му откажа…

Той съблече фланелката си я метна настрани.

— Ами… — подех. Отново се огледах, търсейки път за бягство, и забелязах, че вратата на спалнята явно е отворена, понеже нечий силует запречваше светлината от дневната. Фигурата пристъпи вътре и затвори вратата, а аз усетих, че зяпвам.

Пач хвърли фланелката на Скот и го улучи в лицето.

— Какво, по дяво… — изруга Скот, дръпна рязко фланелката от главата си и я навлече.

— Ципът ти е отворен — осведоми го Пач.

Скот дръпна ципа си.

— Какви ги вършиш? Не може да влизаш тук. Зает съм. Излез от стаята ми.

— Да не си луд! — викнах на Пач и усетих как кръвта се качва в лицето ми.

Пач ме изгледа строго.

— Не искаш да си тук. Не и с него.

— Не ти решаваш!

Скот се стрелна покрай мен:

— Остави ме да се погрижа за него.

Направи още само две крачки, преди Пач да забие юмрука си в челюстта му и да се чуе хрущене.

— Какви ги вършиш? — креснах на Пач. — Счупи ли му челюстта?

— О-о-ох! — изстена Скот и притисна долната половина на лицето си.

— Не съм му счупил челюстта, но само да те пипне с пръст, това ще е едно от много неща, които ще му счупя — отсече Пач.

— Вън! — наредих на Пач и посочих вратата.

— Ще те убия — изръмжа Скот на Пач, като отваряше и затваряше уста, за да провери дали всичко е наред с челюстта му.

Само че вместо да послуша и да си тръгне, Пач с три крачки се озова до Скот. Завъртя го към стената. Скот се помъчи да се ориентира какво му се случва, но Пач го притисна към стената и още повече го обърка.

— Докоснеш ли я — прошепна той в ухото на Скот тихо и заплашително, — горчиво ще съжаляваш!

Преди да излезе от стаята, Пач ме стрелна с поглед:

— Той не си струва. Нито пък аз.

Понечих да кажа нещо, но нямах доводи. Не бях тук, защото така исках. Бях тук, понеже исках да натрия носа на Пач. Аз го знаех и той го знаеше.

Скот се завъртя и се смъкна по стената.

— Щях да го поваля, ако не бях пиян — каза той, разтривайки долната половина на лицето си. — За какъв се мисли, по дяволите? Аз дори не го познавам! Ти познаваш ли го?

Скот явно не позна Пач от „Зи“, но онази вечер там имаше доста хора. Не можех да очаквам да е запомнил всяко лице.

— Много съжалявам — направих жест към вратата, през която току-що бе излязъл Пач. — Добре ли си?

Той се усмихна лениво.

— Никога не съм бил по-добре. — И това въпреки огромната синина, която започваше да се появява около челюстта му.

— Беше изгубил контрол.

— Няма нищо по-хубаво — провлачено отбеляза Скот и с опакото на дланта си избърса струйка кръв, която се стичаше от нацепената му устна.

— Трябва да тръгвам — казах. — Ще ти докарам мустанга утре след училище.