Кресчендо

— Не ти ли каза причината?

— Не — рязко отговори Скот.

— Търсил ли те е след онази нощ?

— Не. — От погледа му разбрах, че се ужасява, задето невинаги ще може да отговаря на този въпрос така.

Мислите ми се върнаха към „Зи“. Към нефилима с червения потник. И той ли имаше същата дамга като Скот? Бях почти сигурна. Всички членове би трябвало да го имат. Което означава, че съществуваха и други като Скот и като нефилима в „Зи“. Навсякъде имаше членове, привлечени насила, но лишени от реална мощ, или цел, понеже ги държаха на тъмно. Какво чакаше Черната ръка? Защо все още не обединяваше членовете си? За да не може падналите ангели да научат какво е намислил?

Затова ли беше убит татко? Понеже имаше някаква връзка с кървавото общество?

— Виждал ли си Черната ръка да дамгосва още някого? — Съзнавах, че стрелям напосоки, но трябваше да разбера колко точно знае Скот.

Той не отговори. Лежеше сгушен на леглото, унесен. Устата му зееше, дъхът му вонеше на алкохол.

Разтърсих го.

— Скот? Какво можеш да ми кажеш за обществото? — Плеснах го леко по бузите. — Скот, събуди се. Черната ръка каза ли, че си нефилим? Обясни ли ти какво означава това?

Той обаче беше потънал в дълбок алкохолен сън.

Загасих цигарата му, завих го и излязох.

Петнадесета глава

Бях потънала в дълбок сън, когато звънна телефонът. Протегнах ръка настрани, опипах нощното шкафче и намерих мобилния си.

— Ало? — казах и изтрих тънка струйка слюнка от ъгълчето на устата си.

— Чу ли прогнозата за времето? — попита Ви.

— Какво? — изломотих. Помъчих се да отворя очи, но те още спяха. — Колко е часът?

— Синьо небе, адска жега, никакъв вятър. След училище ще ходим на плажа Олд Орчард. В момента товаря в доджа бодибордовете. — Тя изпя първата фраза от песента „Летни нощи“ от „Брилянтин“. Навъсих се и дръпнах мобилния от ухото си.

Разтърках очи, за да прогоня съня, и постепенно фокусирах цифрите на часовника. Това отпред не може да е шестица!

— Какво да си облека — секси розов корсаж или златисти половинки? Проблемът е, че за да си сложа бикини с горнище, трябва да имам все пак някакъв тен, иначе кожата ми ще изглежда още по-бледа от златистото. Май този път ще сложа розовото, ще натрупам малко основен тен и после…

— Защо часовникът ми показва шест и двайсет и пет? — попитах, мъчейки се да изляза от мъглата на сънливостта за достатъчно дълго време, че гласът ми да поукрепне. — Ви!

— Аха! Много ли се сърдиш?

Затворих рязко телефона и се сгуших под завивките. Долу в кухнята започна да звъни домашният телефон. Покрих главата си с възглавница. Включи се телефонният секретар, но човек не можеше да се освободи толкова лесно от Ви. Набра отново. И отново, и отново.

Звъннах й с бутона за бързо набиране от мобилния си.

— Какво?

— Златно или розово? Нямаше да те питам, ако не беше важно. Просто… Риксън ще бъде там и за пръв път ще ме види по бански.

— Откажи се. Да не би планът да е тримата да се замъкнем чак на плажа Олд Орчард? Няма да бъда петото колело!

— Няма да допусна да киснеш следобед у вас кисела.

— Не съм кисела.

— Напротив. И в момента си кисела.

— Ядосана съм. Събуди ме в шест часа сутринта!

* * *

Небето беше лятно синьо накъдето и да се обърнеш. Прозорците на доджа бяха свалени, топъл вятър рошеше моята коса и косата на Ви и въздухът беше натежал от омайния мирис на солена вода. Ви слезе от магистралата и подкара по Олд Орчард Стрийт, търсейки къде да паркира. Пресечките от двете страни на улицата бяха пълни с бавно движещи се коли, които се надяваха някъде по улицата да се освободи място за паркиране и те да се наместят, преди да пропуснат шанса си.

— Тук е фрашкано — оплака се Ви. — Къде да паркирам? — Пое надолу по една уличка и спря зад някаква книжарница. — Тук не е лошо. Колкото искаш място.

— Има табела, че е само за служители на книжарницата.

— И как ще разберат, че ние не сме? Доджът се връзва. Всички коли тук са евтини.

Тя намести доджа и спря. Извадихме от багажника чадър и чанта, натъпкана с бутилки вода, десертчета, слънцезащитен крем и хавлии и поехме по Олд Орчард Стрийт чак до плажа. Пясъкът беше осеян с пъстри чадъри, а пенестите вълни се разбиваха под тънките крачета на пристана. Веднага познах група ученици от последните класове на гимназията, които играеха фризби.

— В друг случай бих предложила да отидем да видим какви са ония момчета, но Риксън е толкова готин, че изобщо не се изкушавам — заяви Ви.

— Кога се очаква да пристигне Риксън?

— Ей, това не прозвуча никак бодро. Даже ми се стори малко хладно.

Заслоних очите си с ръка и огледах хоризонта с присвити очи, търсейки идеалното място, на което да сложим чадъра си.

— Вече ти казах, мразя да бъда петото колело. — Последното нещо, което ми се искаше, беше да вися цял следобед на жегата под чадъра и да гледам как Ви и Риксън се натискат.

— За твое сведение Риксън има да изпълни няколко поръчки, но обеща да дойде към три.

— Какви поръчки?