Кресчендо

Запитах се как се предполагаше да изляза оттук и да мина покрай Пач, като съхраня поне частица от достойнството си. По-добре да отида и да му кажа, че е имал право: бях отишла със Скот само за да го нараня. Но от мисълта да му позволя да разбере, че е успял да ми провали вечерта, ми идеше да се разпищя. В същото време част от мен изпитваше облекчение, задето той го бе сторил.

Скот дръпна туниката ми с пръст и ме задържа.

— Не си тръгвай, Нора. Още не.

Отместих пръста му.

— Скот…

— Кажи ми, ако смяташ, че прекалявам — каза той и за втори път свали фланелката си. Бялата му кожа се открояваше светла в тъмното. Явно доста вдигаше тежести — личеше си по мускулите на ръцете му.

— Прекаляваш.

— Не прозвуча убедително. — Той отметна косата от шията ми и зарови лице в извивката.

— Не се интересувам от теб по този начин — казах и поставих ръцете си помежду ни. Бях изморена и усещах пулсиращо главоболие между ушите си. Срамувах се от себе си и исках да спя, да спя, докато забравя тази вечер.

— От къде знаеш? Никога не си ме изпробвала в това отношение.

Натиснах ключа за лампата и светлина заля стаята. Скот закри очите си с ръка и залитна назад.

— Тръгвам си… — подех, после замълчах и вперих очи в кожата на Скот някъде между гърдите и ключицата му. Кожата беше лъскава и грапава. Дълбоко в съзнанието си направих връзката, че това би трябвало да е дамгата, която Скот е получил, когато се е заклел във вярност на кървавото нефилимско общество, но мисълта беше по-скоро неясна и незначителна, доста безинтересна в сравнение с онова, което действително бе ангажирало вниманието ми. Дамгата имаше формата на стегнат юмрук. Беше съвсем същата — дори по размер — като релефния пръстен от онзи плик.

Все още закрил очите си с ръка, Скот изстена и посегна към леглото, за да се подпре.

— Какъв е този белег на кожата ти? — попитах с пресъхнала уста.

Скот се слиса за миг, после прокара ръка по белега.

— Една вечер вършехме щуротии с няколко приятели. Нищо сериозно. Просто белег.

И имаше дързостта да ме лъже.

— Ти си ми изпратил плика. — Той не отговори, затова добавих по-ожесточено: — Алеята край морето. Пекарната. Пликът с железния пръстен. — Стаята ми се стори зловещо усамотена, откъсната от вибриращия бас в дневната. Вече не се чувствах в безопасност, затворена тук със Скот.

Той присви очи и ме изгледа на светлината, която явно още беше твърде силна за очите му.

— Какви ги дрънкаш? — Тонът му беше предпазлив, враждебен, объркан.

— Да не смяташ, че преструвката ти е забавна? Знам, че ти си ми изпратил пръстена.

— Какъв пръстен?

— Пръстена, с който е направен този белег върху кожата ти.

Той тръсна глава, сякаш се опитваше да се отърси от ступора си. После ръката му се стрелна напред и ме изтласка до стената:

— От къде знаеш за пръстена?

— Причиняваш ми болка — казах заканително, но цялата треперех от страх. Осъзнах, че Скот не се преструва. Освен ако не беше много по-добър актьор, отколкото си представях, той наистина не знаеше за плика. Но знаеше за пръстена.

— Как изглеждаше? — стисна ме за туниката и ме разтърси той. — Онзи, който ти даде пръстена — как наглеждаше?

— Махни си ръцете от мен — наредих му и го бутнах. Само че Скот беше много по-тежък от мен и сгъналата му не се отлепиха от пода, а тялото му продължи да ме притиска до стената. — Не го видях. Беше предал плика да ми го връчат.

— Той знае ли къде съм? Знае ли, че съм в Колдуотър?

— Той ли? — остро попитах. — Кой е той? Какво става?

— Защо ти е дал пръстена?

— Не знам! Не знам нищо за него! Защо ти не ми кажеш?

Разтрепери се целият, обзет от пристъп на паника.

— Какво знаеш?

Приковах очи върху Скот, но гърлото ми беше толкова стегнато, че едва дишах.

— Пръстенът беше в плик с бележка, че баща ми е убит от Черната ръка. И че пръстенът е негов. — Облизах устни. — Ти ли си Черната ръка?

Лицето на Скот още изразяваше дълбоко недоверие, очите му се стрелкаха напред-назад, докато се мъчеше да прецени дали може да ми вярва.

— За твое добро е да забравиш, че сме водили този разговор.

Помъчих се да се откопча, но той продължаваше да ме стиска.

— Махай се и стой далеч от мен. — Този път ме пусна и ме побутна към вратата.

Спрях на прага. Изтрих потните си длани в панталона.

— Не и преди да ми разкажеш за Черната ръка.

Имах чувството, че Скот ще се разбеснее още повече, но той просто ме прикова с поглед, с който би удостоил и куче, клекнало да се изходи на моравата му. Вдигна си фланелката и понечи да я нахлузи, но после устните му се разтеглиха в заплашителна усмивка. Хвърли дрехата на леглото. Разхлаби колана си, смъкна ципа, събу бермудите си и остана само по памучни гащета.

Залагаше на шока, явно с намерението да ме прогони. Беше доста убедителен, но нямаше да го оставя на мира толкова лесно.

— Клеймото от пръстена на Черната ръка е дамгосано върху кожата ти. Не очаквай да ти повярвам, че не знаеш нищо по въпроса, включително и как се е озовало там.

Той не отговори.