Кресчендо

— Откъде да знам? Сигурно Пач го е вързал за някаква услуга. Винаги има нещо, което Пач иска Риксън да изприпка да свърши. Като че ли не може да си го свърши сам. Или поне да плати на Риксън, не само да го използва. Да се намажа ли с крем? Много ще ядосам, ако не направя тен след целия този зор.

— Риксън не ми прилича на човек, който би оставил другите да се възползват от него.

— Другите ли? Не. Пач? Да. Риксън го боготвори. Толкова е тъпо. Направо ми се повръща. Пач не е човек, на когото бих искала да подражава гаджето ми.

— Те се познават отдавна.

— И аз така знам. Дрън, дрън. Пач сигурно е наркопласьор. Не. Сигурно е търговец на оръжие и Риксън е жертвеното му агне — изпълнява поръчките безплатно и излага живота си на опасност.

Завъртях отчаяно очи зад убийствените си слънчеви очила.

— Риксън дразни ли се от приятелството им?

— Не — отговори тя раздразнително.

— Тогава не ги закачай.

Тя обаче не възнамеряваше да го направи.

— Ако Пач не продава оръжие, откъде има толкова пари?

— Знаеш откъде има при.

— Откъдето и Риксън.

— Аха. Така си и знаех. Срамуваш се да го признаеш.

Изгледах я красноречиво.

— Моля те, това е адски глупаво.

— Нима? — Ви се запъти към някаква жена, която заедно с двете си деца строеше пясъчен замък недалеч от нас. — Извинете, госпожо, не искам да прекъсвам специалните мигове с децата ви, но двете с приятелката ми искаме да споделим с какво си изкарва прехраната бившето й гадже.

Стиснах я за ръката и я дръпнах.

— Видя ли? Срамуваш се. Не можеш да го изречеш на глас, без да усетиш, че вътрешно изгаряш от срам.

— Покер. Билярд. Ето, казах го и не умрях. Доволна ли си? Не знам защо се впрягаш толкова. Риксън си изкарва парите по същия начин.

Ви поклати глава.

— Ти нищо не знаеш, момиче. Човек не си купува дрехи като на Пач, като играе на вързано в игралната зала на Бо.

— Какви ги дрънкаш? Пач носи джинси и фланелки.

Тя вдигна ръка на кръста.

— Знаеш ли колко струват джинси като неговите?

— Не — признах объркано.

— Да кажем само, че такива не можеш да си купиш в Колдуотър. Сигурно му ги доставят от Ню Йорк. Петстотин долара чифта.

— Лъжеш.

— Да умра, ако лъжа. Миналата седмица беше с риза от концерт на „Ролинг Стоунс“ с автограф на Мик Джагър. Риксън каза, че била истинска. Пач не плаща сметките на кредитната си карта с чипове за покер. Преди двамата с него да скъсате, никога ли не си се питала откъде има толкова пари? Или как така кара красив лъскав джип?

— Пач е спечелил джипа на покер — възразих. — Щом е спечелил джип, сигурна съм, че печели достатъчно, за да си купи и чифт дънки за петстотин долара. Просто е много добър на покер.

— Пач ти е казал, че е спечелил джипа на покер, но Риксън ми разказа друга история.

Отметнах косата от раменете си и се помъчих да си придам вид на крайно незаинтересована от посоката на разговора, понеже уж не се връзвам на тези глупости.

— Така ли? И каква е тя?

— Не знам. Риксън ми каза само: „Пач иска вие да си мислите, че е спечелил джипа. Обаче си изцапа ръцете, за да се сдобие с тази кола“.

— Може би не си разбрала добре.

— Да, може би — скептично повтори Ви. — Или пък Пач е проклет луд, който върти незаконен бизнес.

Подадох й тубичката с крем против изгаряне може би малко рязко.

— Намажи ми гърба и гледай да е равномерно навсякъде.

— Аз мисля да мина направо на олиото — отбеляза Ви, докато ме мажеше с крема. — По-добре да поизгоря, вместо да прекарам цял ден на плажа и да си тръгна толкова бяла, колкото съм дошла.

Проточих шия и опитах да надзърна през рамото си, но не успях да разбера колко старателно ме маже Ви.

— Намажи ме и под презрамките.

— Ще ме арестуват ли, ако си сваля горнището? Мразя да имам следи от банските.

Постлах кърпата си под чадъра и се наместих на сянка, като се постарах дори краката ми да не са на слънце. Ви постла хавлията си малко по-настрани и намаза краката си с бебешко олио. Някъде дълбоко в съзнанието ми изникна споменът за снимки на болни от рак на кожата, които бях виждала в лекарския кабинет.

— Като стана дума за Пач — каза Ви, — какви са последните новини? Още ли е с Марси?

— Доколкото знам — отговорих сковано, понеже реших, че ми задава този въпрос само за да ме дразни.

— Е, знаеш мнението ми.

Знаех го, но щях да го чуя отново, независимо дали искам.

— Двамата са си лика-прилика — заяви Ви и напръска косата си със слънцезащитен препарат, от което във въздуха увисна мъгла с химически лимонов мирис. — Естествено, това няма да продължи дълго. На Пач ще му писне и ще се махне. Точно както направи с…

— Може ли да говорим за нещо друго, а не за Пач? — прекъснах я, затворих очи и разтрих мускулите на тила си.

— Сигурна ли си, че не искаш да говорим? Май доста неща ти се въртят в главата.

Въздъхнах. Нямаше смисъл да крия. Колкото и неприятно да се държеше, Ви беше най-добрата ми приятелка и заслужаваше да знае истината, когато можех да й я кажа.

— Той ме целуна онази вечер. След „Девилс Хендбег“.

— Какво?

Притиснах основата на дланите си към очите.