Кресчендо

— Това някаква шега ли е? Отдавна не бях чувал това име. Мислех, че Пач не обича да го наричат така. Той ли ти го каза?

Ледени пръсти бавно стиснаха сърцето ми. Едва не разказах на Риксън за плика, за железния пръстен и за бележката, която твърдеше, че Черната ръка е убил баща ми, но се помъчих да намеря друг отговор.

— Черната ръка е прякор на Пач, така ли?

— От години не го използва. Всъщност откакто започнах да го наричам Пач. Черната ръка и бездруго изобщо не му харесваше. — Почеса се по брадичката. — По онова време работехме като наемници за френския крал. В черните времена на осемнайсети век. Приятна работа. Добри пари.

Все едно ме шамароса през лицето. Сякаш целият свят изгуби равновесие и се наклони на една страна. Думите на Риксън ме връхлетяха като в мъгла, все едно ми говореше на някакъв чужд език и аз нищо не проумявах. Тутакси заваляха съмнения. Не и Пач. Не е възможно той да е убил баща ми. Всеки друг, но не и той.

Съмненията постепенно взеха да отстъпват и на тяхно място се настаниха други мисли. Започнах да ровя из фактите, да анализирам сведенията. Нощта, когато дадох на Пач пръстена си: когато му казах, че татко ми го е подарил, той не искаше да го взема, при това доста разпалено. А и самото име Черната ръка… Много му прилягаше, дори прекалено. Помъчих се да се овладея за още известно време, да удържа напора на чувствата си, и старателно подбрах думите:

— Знаеш ли за какво съжалявам най-много? — попитах възможно най-нехайно. — Много е глупаво и сигурно ще ми се присмееш. — За да придам убедителност на историята си, дори извлякох небрежен смях от някакво място дълбоко в себе си, което дори не подозирах, че съществува. — Забравих любимия си пуловер у тях. С емблемата на Оксфорд, моята мечта — обясних. — Татко ми го купи, когато беше в Лондон, затова ми е много скъп.

— Ходила си у Пач? — попита Риксън искрено изненадан.

— Само веднъж. Мама беше у дома, затова отидохме у тях да гледаме филм. Оставих си пуловера на канапето. — Съзнавах, че навлизам в опасна територия — колкото повече подробности разкривам за къщата на Пач, толкова по-вероятно ставаше нещо да сбъркам и да разваля прикритието си. Но пък ако говорех съвсем бегло, Риксън щеше да се досети, че лъжа.

— Впечатлен съм. Той предпочита домашният му адрес да не се знае много-много.

А защо, запитах се. Какво криеше? Защо Риксън беше единственият, допуснат в светата обител на Пач? Какво можеше да сподели с Риксън, което не можеше да сподели с никой друг? Дали никога не ме беше допускал вътре, понеже е знаел, че може да видя нещо, което да ми подскаже истината — факта, че той е отговорен за смъртта на баща ми?

— Много е важно да си получа обратно пуловера — казах. Чувствах се някак откъсната, сякаш се виждах как разговарям с Риксън от няколко метра разстояние. Някой по-силен, по-умен и по-сдържан изговаряше думите, които излизаха от моята уста. Аз не бях този човек. Аз бях момичето, което се разпадаше на парченца точно като пясъка под нозете й.

— Иди утре сутринта. Пач излиза рано, но ако си там към шест и половина, ще го хванеш.

— Не искам да се виждам с него.

— Искаш ли аз да ти взема пуловера, когато отида следващия път? Сигурно ще е утре вечер. Най-късно този уикенд.

— По-добре да го взема по-рано. Мама все ме пита къде е. Пач ми даде ключ и ако не е сменил ключалките, ще мога да вляза. Проблемът е, че ходихме там по тъмно и не помня как се стигаше. Не внимавах, понеже не възнамерявах да се връщам да си вземам пуловера, след като скъсаме.

— Суотмор. Близо до промишлената зона.

Съзнанието ми се нуждаеше от тази информация.

Щом домът му беше близо до промишлената зона, можех да се обзаложа, че живее в някоя от тухлените жилищни сгради в края на старата част на Колдуотър. Нямаше голям избор, освен ако Пач не обитаваше изоставена фабрика или барака близо до реката, което ме съмняваше.

Усмихнах се, надявайки се да изглеждам съвсем спокойна:

— Знаех, че е някъде до реката. На последния етаж, нали? — стрелях напосоки. Струваше ми се, че Пач надали ще иска съседите да му тропат над главата.

— Да, номер трийсет и четири — потвърди Риксън.

— Дали Пач ще си бъде вкъщи довечера? Не ми се ще случайно да го срещна. Особено ако е с Марси. Искам просто да си взема пуловера и да си ходя.

Риксън се изкашля в юмрука си.

— Не, бъди спокойна. — Той се почеса по бузата и ми хвърли неспокоен, почти съжалителен поглед. — Всъщност тази вечер с Ви ще ходим на кино с Пач и с Марси.

Усетих как гръбнакът ми се скова. Въздухът от дробовете ми сякаш излетя… и тогава, точно когато ме връхлетяха всичките старателно контролирани чувства, отново заговорих ясно. Нямах друг изход.

— Ви знае ли?

— Още се чудя как да й кажа.

— Какво да ми кажеш?

Двамата с Риксън се обърнахме сепнато, когато Ви се стовари на пясъка с един стек кутийки кока-кола.

— Ами… изненада — каза Риксън. — Планирал съм нещо за довечера.

Ви грейна:

— Подскажи ми, моля те. Мо-о-о-ля те!