Невидимият пазител

Слязоха от колата и изтичаха под дъжда до козирката, под която Виктор бе паркирал мотоциклета. Размениха си целувки и прегръдки.

— Каква изненада, Виктор, леля не каза, че ще идваш — обясни Амая.

— Защото не знаеше. Сестра ви ми се обади тази сутрин, за да ми каже, и аз, както винаги, дойдох с удоволствие.

— И за нас е удоволствие, Виктор — каза Рос и го прегърна, поглеждайки Амая и все още объркана от коментара й в колата.

— Страхотен е — каза Джеймс, възхитен от мотора. — Не съм виждал такъв.

— Това е „Лубе“, модел ЛБМ, по инициалите на неговия конструктор — двутактов двигател, 99 кубика, три скорости — поясни Виктор, развълнуван от възможността да говори за своя мотор. — Току-що го завърших. Отне ми доста време да го реставрирам, защото някои части липсваха и беше цяла одисея да ги открия.

— Мотоциклетите „Лубе“ са баско производство, нали?

— Да, заводът е отворил през четирийсетте години в Лучана, Баракалдо, и е затворил през шейсет и седма… Жалко, защото мотоциклетите са били наистина красиви.

— Действително е красив — съгласи се Амая, — напомня ми малко на германските мотоциклети от Втората световна война.

— Да, предполагам, че по онова време всички са били доста повлияни в дизайна, но няма да се учудя, ако е станало обратното. Създателят на „Лубе“ вече е имал прототипи, конструирани години преди това, и е известно, че е поддържал контакти с немските фабрики преди войната…

— Боже, Виктор, ти си цял експерт, би могъл да изнасяш лекции или да пишеш за това.

— Бих могъл, стига някой да го интересува.

— Сигурна съм, че има такива хора…

— Влизаме ли? — попита Рос, отключвайки.

— Да, най-добре, сестра ти сигурно вече губи търпение. Нали знаеш, че тези истории с моторите й се струват голяма глупост.

— Толкова по-зле за нея, Виктор, не би трябвало да позволяваш мнението на Флора да ти влияе толкова.

— Е — каза той със смутена усмивка, — не е толкова лесно.

Дъждът, който бе завалял малко по-рано, продължаваше да плющи навън, правейки атмосферата в къщата още по-уютна. Миризмата на печено, която се носеше от кухнята, възбуди апетита им. Флора излезе от кухнята, държейки чаша с кехлибарено на цвят питие.

— Е, крайно време беше, вече мислехме, че трябва да започнем без вас — каза тя вместо поздрав.

Леля им се появи зад нея, бършейки ръце в малка вишнева кърпа. Целуна ги един по един. Амая забеляза начина, по който Флора отстъпи назад, сякаш да избегне всяка проява на чувства. „Да — каза си тя, — да не вземеш да целунеш някого погрешка.“ От своя страна Рос седна на стола, разположен най-близо до вратата, опитвайки се да застане възможно най-далеч от Флора.

— Добре ли прекарахте? Стигнахте ли до пещерата? — попита Енграси.

— Да, разходката беше много приятна, макар че до там стигна само Амая, аз останах малко по-назад. Изкълчих си крака, но не е нищо сериозно — каза Рос, успокоявайки леля си, която вече се навеждаше, за да погледне. — Амая се качи до горе, оставила е дар и е видяла Мари.

Леля й се обърна към нея с усмивка.

— Разкажи ми.

Амая видя презрителното изражение, изписано върху лицето на Флора. Въздъхна с леко неудобство.

— Ами качих се до входа на пещерата и там имаше една жена — каза тя, поглеждайки към Рос и акцентирайки на думата „жена“, — с която поговорих малко. Това е.

— Била е облечена в зелено и е казала, че има къща в района, а когато Амая се обърнала към пътя, изчезнала.

Леля й я погледна с широка усмивка.

— Ето.

— Лельо… — възропта Амая.

— Добре, ако вече сте приключили с фолклора, бихме могли да помислим за ядене, преди печеното да изстине — каза Флора, връчвайки им чашите с вино, които напълни на масата и после подаде на всеки, оставяйки Рос да вземе своята и пропускайки умишлено Виктор.

Леля Енграси се обърна към него.

— Виктор, върви в кухнята, в хладилника има от всичко, сипи си каквото пожелаеш.

— Съжалявам, Виктор — каза Флора извинително, — че не ти предложих нищо, но за разлика от всички останали, тук аз не съм си вкъщи.

— Стига глупости, Флора, тук всички мои племенници сте като у дома си. Всички мои племенници — натърти тя. — Ти също.

— Благодаря, лельо — отвърна тя, — но не бях много сигурна, че съм добре дошла тук.

Леля им въздъхна, преди да отговори.

— Докато съм жива, всички вие ще бъдете добре дошли у нас, защото в крайна сметка къщата е моя и аз решавам кой е желан и кой не. И не мисля, че от моя страна някога си забелязвала каквато и да е неприязън. Понякога, Флора, нежеланието е не у този, който посреща, а у този, който се чувства чужд.

Флора отпи дълга глътка от чашата си и не отговори.

Седнаха на масата и похвалиха кулинарните умения на леля си, която бе сготвила агне сукалче с печени картофи и чушки в сос. През по-голямата част от обяда Джеймс и Виктор поддържаха разговора, който, за удоволствие на Амая и очевидна досада на Флора, се въртеше около мотоциклетите на зет й.

— Реставрацията на мотори ми изглежда почти творческа работа.