Невидимият пазител

— Може ли да се стигне до пещерата от тук?

— О, не, всъщност е доста закътана. Трябва да се качите откъм шосето, първо между дърветата и след това до там, виждате ли? — посочи й тя. — И после да вървите през гората, защото старият път е скрит… Пещерата е на около четиристотин метра зад едни скали.

— Явно добре познавате района.

— Разбира се, нали ви казах, че често идвам тук.

— За да оставяте дарове?

— Не — отвърна тя, усмихвайки се отново.

Вятърът задуха и разпиля косите на жената, разкривайки дълги златисти обици, които на пръв поглед изглеждаха златни. Амая си каза, че облеклото на жената е странно за разходка в планината, и впечатлението й се затвърди, когато забеляза, че под копринената рокля се подават римски сандали, едва покриващи стъпалата. Мая вглъбено съзерцаваше камъчетата върху скалата, сякаш бяха скъпоценни камъни. Съзерцаваше ги със странната усмивка, характерна за жените, които пазят някаква тайна.

Изведнъж Амая се почувства неудобно — по някакъв начин усещаше, че времето й е изтекло и че вече няма място там.

— Е, добре, аз ще слизам надолу… Идвате ли?

— Не — отвърна жената, без да я поглежда. — Аз ще остана още малко.

Амая направи две крачки към пътя, после се обърна, за да се сбогува. Но жената вече я нямаше. Амая замръзна, взирайки се в мястото, където само преди секунда бе стояла новата й позната.

— Ехо? — повика я тя.

Невъзможно бе да е минала от другаде, нямаше как да е отишла до входа на пещерата, без да я види, да не говорим за звука, който бижутата й издаваха при всяко нейно движение.

— Мая? — отново я повика Амая.

Направи крачка към пещерата, решена да я потърси, но се закова на място, докато вятърът започваше да духа все по-силно, а някакъв непознат страх се запромъква в гърдите й. Обърна се към пътя и почти тичешком слезе до терасата, където я чакаха Рос и Джеймс.

— Колко си бледа… Да не си видяла призрак? — пошегува се Рос.

— Джеймс, ела с мен — помоли го тя, без да обръща внимание на шегите на сестра си.

Той се изправи разтревожено.

— Какво има?

— Там имаше една жена, която изчезна.

Без да обяснява повече и без да отговаря на въпросите на Джеймс, тя отново се мушна в трънливия гъсталак, убедена, че Мая нямаше как да е минала оттам.

Когато стигнаха, се приближи до големите каменни зъбери, за да се увери, че жената не се е подхлъзнала надолу. Под краката й зейна стръмен склон, гъсто обрасъл с тръни и остри скали — очевидно бе, че не е паднала оттам. Отиде до входа на пещерата и се наведе, за да погледне вътре. Миришеше силно на пръст и на нещо, подобно на метал. Нямаше признаци някой да е влизал вътре от години.

— Тук няма никой, Амая.

— Имаше една жена, поговорих с нея, после се обърнах и тя бе изчезнала.

— Няма други пътеки — каза Джеймс, оглеждайки се наоколо. — Ако е слязла надолу, е трябвало да го направи оттук.

Камъчетата върху скалата бяха изчезнали, включително онова, което тя бе оставила там. Поеха обратно и слязоха до мястото, където ги чакаше Рос.

— Амая, ако беше слязла оттук, с Рос щяхме да я видим.

— Как изглеждаше? — поинтересува се сестра й.

— Руса, красива, трийсетина годишна, със зелен вълнен шал върху дълга рокля и много бижута.

— Остава само да ми кажеш, че е била боса.

— Почти, носеше сандали.

Джеймс я гледаше изненадано.

— Но температурата е осем градуса, как така е носела сандали?

— Да, целият й вид бе много странен, но и много елегантен.

— В зелено ли беше облечена? — попита я Рос.

— Да.

— И е носила златни бижута. Каза ли ти как се казва?

— Каза, че името й е Мая и че често идвала насам, защото имала къща наблизо.

Рос закри устата си с ръка, гледайки втренчено сестра си.

— Какво? — настоя Амая.

— Пещерата край тези скали е едно от местата, обитавани според легендата от Мари, която лети сред бурите в небето, от Ая до Елисондо и от Елисондо до Амбото.

Амая се обърна към пътя надолу с пренебрежително изражение.

— На достатъчно глупости се наслушах вече… Значи, съм говорила с богиня Мари на прага на нейната къща.

— Мая е другото име, под което е позната Мари, умнице.

Светкавица раздра небето, което бе притъмняло, придобивайки цвета на стар калай. Наблизо отекна гръмотевица и рукна дъжд.

40

Плътни завеси от дъжд се изливаха от единия до другия край на улицата. Човек би казал, че някой мести напред-назад гигантска лейка, предназначена да изтрие злото — или паметта. Повърхността на реката бе набраздена, сякаш хиляди малки рибки бяха решили да се покажат едновременно над водата. Също като фасадите на къщите, камъните на моста бяха подгизнали от вода. Тя се стичаше по тях, образувайки малки поточета, които се изливаха обратно в реката, процеждайки се през подпорните стени на брега.

Мерцедесът на Флора бе паркиран пред дома на леля й.

— Сестра ви вече е дошла — съобщи Джеймс, паркирайки отзад.

— И Виктор — добави Рос, поглеждайки към покрития вход на къщата, където зет им старателно подсушаваше с жълта гюдерия един сребристо-черен мотоциклет.

— Не мога да повярвам — промълви Амая.

Рос я погледна учудено, но не каза нищо.