Невидимият пазител

— Е, така предположих, всъщност не ми е казвала, че е починала, така реших. Вчера разбрах какво е станало в болницата и когато споменахте, че е изпаднала в криза, помислих, че…

Амая, вече поуспокоена, се обърна да му обясни.

— След последното ми посещение майка ми изпаднала в кататонично състояние, което продължило с дни, но една сутрин, когато една медицинска сестра се навела над нея, за да й сложи термометъра, тя се изправила, сграбчила я за косата и захапала врата й с такава сила, че откъснала парче месо, което сдъвкала и глътнала. Когато останалият персонал се притекъл на помощ, жената се намирала на пода, а майка ми не спирала да я удря, докато кръвта се стичала от врата й и от устата на майка ми. Медицинската сестра пострадала тежко, свалили я в операционната, направили й няколко преливания на кръв и оживяла само защото се намирала в болница. Извадила късмет, макар че ще носи белег на врата си цял живот.

Флора се бе вторачила презрително в нея, а устните й бяха разтегнати в студена и бездушна гримаса, като разсечени с брадва.

— Извадихме късмет — продължи Амая, — майка ми постъпи в психиатрия по разпореждане на съда, а срещу болницата се заведе гражданско дело за това, че не била предвидила риска при вече освидетелстван пациент.

Погледна Флора в очите.

— Нищо не можех да направя. Нямаше какво да направим при това положение, реши го съдията.

— А ти се съгласи — изтърси Флора.

— Флора — каза Амая, въоръжавайки се с търпение. — Костваше ми много време и болка, за да мога да го изрека на глас, но мама искаше да ме убие.

— О, ти си луда! Освен това си много лош човек.

— Мама искаше да ме убие — повтори Амая, сякаш с това можеше да прогони злото.

Джеймс постави ръка върху рамото й.

— Скъпа, недей да говориш така, било е преди много време, сега си в безопасност.

— Тя ме мразеше — прошепна Амая, сякаш не го бе чула.

— Беше инцидент — упорстваше Флора.

— Не, Флора, не беше. Опита се да ме убие. Спря само защото помисли, че го е направила, и когато реши, че съм умряла, ме зарови в нощвите с брашното.

Флора скочи, удряйки масата с хълбок, от което чашите се раззвънтяха.

— Проклета да си, Амая. Проклета да си до края на живота си.

— Едва ли ще съм по-зле, отколкото сега — отвърна Амая с уморен глас.

Флора грабна дамската си чанта, която висеше на облегалката на стола, и излезе, тръшвайки вратата. Виктор смотолеви някакво извинение и я последва, видимо притеснен. След тяхното тръгване всички се умълчаха, без да смеят да изрекат нещо, което би могло да усили бурята, която явно ги бе връхлетяла. Накрая отново Джеймс опита да внесе частица разум в ситуацията. Прегърна жена си.

— Би трябвало да съм ти много сърдит, че не си ми го разказвала преди. Знаеш, че те обичам, Амая, и няма нищо, което би могло да промени този факт, затова ми е трудно да разбера защо не ми се довери. Знам, че тази история сигурно е била много болезнена за всички ви и особено за теб, но трябва да ти е ясно, че през последните дни научих повече неща за семейството ти, отколкото през последните пет години.

Енграси сгъна старателно салфетката си и каза:

— Джеймс, понякога болката е толкова голяма и така дълбоко вкоренена, че човек иска и вярва, че ще може да я крие и премълчава винаги, без да осъзнава факта, че болките, които не са били изплакани и изкупени навремето, се връщат до безкрай в живота ни, като останки от корабокрушение. Изплуват на брега на съществуването ни, за да ни напомнят, че под водата е останала цяла флота от призраци, които никога няма да ни забравят и ще се завръщат малко по малко, за да ни измъчват, докато сме живи. Не упреквай жена ти, че не ти го е разказала. Не мисля, че тя самата го е осъзнавала достатъчно ясно.

Амая вдигна поглед, но каза само:

— Много съм уморена.

— Трябва да приключим с това, Амая — помоли я той, — и сега е моментът. Знам, че е много болезнено, но може би защото го виждам отвън, без да влагам емоции, смятам, че трябва да го погледнеш от друга гледна точка. Станалото е ужасно, но в крайна сметка трябва да приемеш, че майка ти е само една психичноболна жена. Не мисля, че те е мразела, много често тези хора се настройват срещу най-близките си. Да, нападнала те е, както е нападнала и онази медицинска сестра в пристъп на лудост, който я е извадил от равновесие, но в това не е имало нищо лично.

— Не, Джеймс. Медицинската сестра, която е пострадала, е имала дълга руса коса и приблизително моята възраст и телосложение. Когато останалите медицински сестри влезли, заварили как майка ми я удря, смеейки се и крещейки моето име. Нападнала я е, защото я е объркала с мен.

41

Телефонът досадно жужеше.

— Добър вечер, госпожо инспектор.

— А, здравейте, доктор Такченко — отвърна Амая, познавайки гласа й. — Не очаквах да ви чуя толкова скоро… Прегледахте ли записите?

— Да, прегледахме ги — отговори жената уклончиво.

— И?

— Госпожо инспектор, ние сме в хотел „Бастан“, току-що пристигнахме от Уеска и мисля, че трябва да дойдете колкото се може по-бързо.

— Тук ли сте? — учуди се тя.

— Да, трябва да говоря с вас насаме.

— Заради записите ли?