Невидимият пазител

— Да, но не само заради тях. Намираме се в стая двеста и две — добави тя и затвори.

Паркингът на хотела изглеждаше необичайно спокоен за неделя вечер, макар в дъното да се виждаха няколко автомобила, паркирани до входа на ресторанта. Лампите на кафенето, където се бяха срещнали предния път, бяха изгасени наполовина, столовете бяха обърнати върху масите, а няколко жени миеха пода. Момичето от рецепцията на хотела бе заменено от момче на около осемнайсет години с пъпчиво лице. Амая се запита откъде намираха такива екземпляри. Също като своята предшественица, и той бе погълнат от шумна компютърна игра. Насочи се към стълбите, без да спира, качи се до втория етаж и когато влезе в коридора, се озова срещу стая номер двеста и две. Почука и докторката й отвори незабавно, сякаш бе чакала зад вратата. Стаята бе приятна и добре осветена. Върху леглото имаше преносим компютър и две кафяви картонени папки.

— Обаждането ви ме изненада, не очаквах да ви видя тук — каза Амая вместо поздрав.

Доктор Гонсалес я поздрави, докато разплиташе някакви кабели, постави един компютър върху малкото бюро, включи го и го обърна към Амая.

— Този запис е от миналия петък в зона за наблюдение седем. Съвпада с мястото, където говорихме в деня, когато пристигнахме в Елисондо, там, където казахте, че сте видели мечка. Кадрите, които ще видите, са леко разфокусирани, дължи се на това, че винаги поставяме камерите на някоя височина, за да обхванат естествените пътеки в гората. Тези маршрути животните избират инстинктивно и те по правило не съвпадат с онези, които биха избрали хората.

Той пусна видеото. Амая видя част от величествена букова гора; в продължение на няколко секунди картината бе неподвижна, но изведнъж една сянка влезе в кадър, заемайки горната част на екрана. Амая разпозна синята си пухенка.

— Мисля, че това сте вие — отбеляза докторката.

— Да.

Фигурата мина от единия до другия край на екрана и изчезна.

— Така, сега десетина минути няма нищо, Раул превъртя лентата, за да видите онова, което ни интересува.

Амая отново впери поглед в екрана и когато го видя, почувства, че сърцето й ще изскочи. Не го беше сънувала, не беше халюцинация от стреса. Беше там и нямаше място за съмнение. Човекоподобната му фигура бе висока над два метра, здравата мускулатура личеше под тъмната грива, която падаше от главата му върху силен и гъвкав гръб. Долната част на тялото му бе толкова силно окосмена, че сякаш носеше панталон от животинска кожа. Бе зает да бели малки парченца лишей от едно дърво, протегнал дългите си ловки пръсти. Върши това около минута, след което се обърна бавно и вдигна величествената си глава. Амая се слиса. Чертите му напомняха глава на голяма котка, може би на лъв. Линиите на лицето му бяха заоблени и добре изразени, а липсата на муцуна му придаваше кротък и интелигентен вид. Окосмението по лицето му бе тъмно и се разширяваше под брадичката, образувайки гъста брада, разделена на две, която стигаше до средата на корема му.

Много бавно съществото вдигна поглед и за секунда се взря в обектива на камерата. Очите му, с безброй кехлибарени нюанси, замръзнаха на монитора, когато Раул спря записа.

Амая въздъхна, запленена от красотата, очарованието и значението на онова, което току-що бе видяла, на онова, което се бе уверила, че е видяла. Докторката се доближи до масата и свали капака на лаптопа, спасявайки инспекторката от омагьосващото въздействие на тези очи.

— Кажете, това ли е вашата мечка?

Амая я погледна замислено, без да знае каква реакция да очаква, ако потвърди. Отвърна уклончиво:

— Предполагам, че да, не знам.

— Тогава нека аз да ви кажа — това не е мечка.

— Напълно ли сте сигурна?

— Напълно сме — тя погледна мъжа си — сигурни. Не съществува нито един вид мечка с такива характеристики.

— Може да е друго животно — предложи Амая.

— Да, митологично — отвърна той. — Госпожо инспектор, мисля, че знам какво е, докторката също. Вие какво мислите, че е?

Амая се поколеба, обмисляйки ефекта на отговора, който напираше в ума и на устата й. Изглеждаха разумни хора, но какво въздействие можеше да има нещо такова върху тях?

— Мисля, че не е мечка — отвърна тя колебливо.

— Отново виждам, че сте предпазлива. Аз ще ви кажа. Това е басахаун.

Амая въздъхна още веднъж, докато напрежението се събираше в краката й, проявявайки се в леко треперене, което си пожела да не бъде забелязано от докторите.

— Добре — отстъпи тя, — каквото и да е това същество, което видяхме, въпросът е: какво ще стане сега?

Доктор Такченко застана до мъжа си и я погледна.