Невидимият пазител

Той се разрида още по-силно и се преви надве, сякаш щеше да рухне на земята. Амая почувства огромна тъга при гледката на този смазан мъж. Виктор не бе добър съпруг. Но не беше и лош. Бе просто един пияница, рухнал под бремето на тиранията на сестра й. Пристъпи към него и го прегърна, усещайки миризмата на лосиона му за след бръснене, примесена с мириса на мокра кожа на якето му.

Постояха така прегърнати под дъжда няколко минути. Тя слушаше дрезгавия му плач, наблюдаваше как сестра й се усмихва на Фермин и се мъчеше да овладее бясно препускащите си мисли и да анализира предоставената й от докторите информация, която клокочеше в главата й и вече започваше да й причинява силно главоболие.

— Да се махаме от тук, Виктор — помоли го тя, сигурна, че той ще се възпротиви. Но той прие безропотно. — Искаш ли да те закарам? — каза тя, сочейки към колата.

— Не, благодаря, не мога да оставя мотора тук. Добре съм — прошепна той, изтривайки очи. — Не се притеснявай.

Амая го изгледа с тревога. В това състояние бе способен на всякаква глупост.

— Искаш ли после да се видим някъде, за да поговорим?

— Благодаря, Амая, но мисля да се прибирам вкъщи, ще взема един горещ душ и ще си лягам. А и ти трябва да направиш същото — добави той без усмивка. — Не искам заради мен да хванеш някоя пневмония.

Сложи си каската и ръкавиците и се наведе да целуне балдъзата си, стискайки леко ръката й. Запали мотора и излезе от паркинга, поемайки към Елисондо.

Амая остана там още няколко секунди, докато мислеше за Виктор и гледаше как сестра й вечеря с Монтес под топлата златиста светлина на ресторанта. Свали подгизналата си пухенка и я хвърли в колата, после седна вътре и набра номера на другата си сестра.

— Рос… Росаура.

— Амая, какво има?

— Чуй ме, Рос, важно е.

— Кажи.

— Още ли имате обичай да вземате брашно от цеха за вкъщи?

— Разбира се, както винаги.

— Помисли добре, кога за последно занесе брашно у вас?

— Сигурно преди повече от месец, преди да напусна.

— Добре, искам да ми направиш една услуга. Ще изпратя Йонан Ечайде до нас, той ще те придружи, за да вземе проба от брашното от твоята кухня. Ако не ти се влиза, стой навън, Йонан е доверен човек.

— Добре — отвърна Рос сериозно.

— Още нещо. Кой друг би могъл да е вземал брашно от цеха?

— Кой ли? Предполагам, че всички работници го правят, но… Какво става, Амая? Да не разследвате кражба на брашно? — каза тя, опитвайки да се пошегува.

— Не мога да говоря за това, Рос. Направи каквото те помолих.

Набра друг номер.

Жената, която вдигна телефона, я държа няколко минути на линията с безспирното си бъбрене, преди да успее да я прекъсне:

— Хосуне, ще ти изпратя по един колега няколко проби за анализ и сравнение. Хосуне, много е важно, иначе нямаше да те моля, трябват ми възможно най-скоро… И бъди дискретна, не споделяй с никого и не пращай резултатите в управлението, дай ги само на човека, по когото ти ги пращам.

— Разбира се, Амая, бъди спокойна.

— Колко ще ти отнеме?

— Зависи кога ще получа пробите.

— След два часа ще ги имаш.

— Амая, днес е неделя, започвам работа чак в осем сутринта в понеделник… Но ще направя изключение за теб и ще отида в шест, за да обработя твоите мостри… Ще ги имаш още утре, макар и късно вечерта.

— Благодаря ти, мила. Длъжница съм ти — каза Амая, преди да затвори и набере друг номер.

— Йонан, вземи мостра С11 от брашното за чанчигори и върви при леля ми. Придружи сестра ми до нейната къща, вземи проба от брашното, което е там, и тръгвай за Сан Себастиан. В Института по съдебна медицина ще те чака Хосуне Уркиса от баската полиция. Трябва да изчакаш, докато излязат резултатите. Когато станат готови, искам да се обадиш само на мен, не споменавай нищо в управлението. Ако Ириарте или Сабалса те търсят, кажи, че си в Сан Себастиан по личен въпрос, с моето разрешение.

— Добре, шефке. — Той се поколеба. — Шефке, има ли нещо, което трябва да знам?

Йонан бе най-почтеният полицай, когото познаваше, може би един от най-добрите хора, които бе срещала, и общуването с него я бе накарало искрено да го цени.

— Трябва да си информиран, младши инспектор Ечайде, и ще ти разкажа всичко, когато се върнеш. Ще ти кажа само, че подозирам, че някой изнася информация от управлението.

— О, разбирам.

— Разчитам на теб, Йонан.

Почти успя да зърне усмивката му, преди да затвори.

Около девет вечерта Ириарте слагаше децата си да легнат. Това бе любимото му време от деня, когато бързането по задачи губеше значение и можеше да им се полюбува, учудвайки се почти ежедневно на бързината, с която растяха, да ги прегърне, да послуша още веднъж молбите им да не гаси лампата и да им разкаже отново познатата приказка, която знаеха наизуст. Когато най-сетне успя да се откъсне от тях, отиде в спалнята, където жена му гледаше новини в леглото. Да си лягат рано, бе навик, който бяха придобили след раждането на децата, и макар обикновено да стояха будни, разговаряйки или гледайки телевизия, около девет бяха винаги в леглото. Той се съблече и легна до жена си, която намали телевизора.

— Заспаха ли? — попита тя.