Невидимият пазител

— Мисля, че да — отвърна той, затваряйки очи по онзи характерен начин, който тя познаваше добре и знаеше, че няма нищо общо със съня.

— Притеснен ли си? — попита го, погалвайки челото му.

— Да.

Нямаше смисъл да я лъже, познаваше го добре.

— Разкажи ми.

— Не знам точно от какво и това ме тревожи, има нещо, което не е наред, но не знам какво.

— Да няма нещо общо с онази красива инспекторка? — попита тя шеговито.

— Предполагам, че отчасти да, но не съм сигурен и в това. Върши нещата по малко особен начин, но не мисля, че в крайна сметка това е лошо.

— Мислиш ли, че е добра?

— Да, смятам, че е много добра, но… не знам как да го обясня, в нея има някаква тъмна страна, някакво друго лице, което не успявам да видя. Предполагам, че това ме тревожи.

— Всички имаме скрита страна, освен това я познаваш отскоро, още е рано да си правиш заключения, не мислиш ли?

— Не става дума за това, а за някакво особено недоверие, някакво инстинктивно чувство. Знаеш, че не съдя за човека по първото впечатление, но в моята работа интуицията е важна и смятам, че много пъти пренебрегваме сигнали за неща, които ни притесняват у другите, само защото нямаме база, на която да стъпим. А неведнъж става така, че това чувство, което сме изпитали, но сме решили да пренебрегнем, след време се връща и се оказва, че е имало причини. Тогава съжаляваме, че не сме обърнали внимание на онова, което някои наричат интуиция, инстинкт, първо впечатление и което в крайна сметка има своето научно обяснение, защото се базира на езика на тялото, на израженията на лицето и на малките социални лъжи.

— Да не би да мислиш, че лъже?

— Мисля, че крие нещо.

— Но въпреки това казваш, че вярваш в способностите й.

— Така е.

— Може би това, което усещаш, е емоционална нестабилност, хората, които не обичат или не са обичани, хората, които имат проблеми вкъщи, предизвикват такова чувство.

— Не мисля, че случаят е такъв. Съпругът й е известен американски скулптор, дошъл е с нея в Елисондо, докато трае разследването, чувал съм как разговаря с него по телефона и там няма проблем. Иначе е отседнала при леля си заедно с една от сестрите си. Изглежда, че в семейството й всичко е нормално.

— Имат ли деца?

— Не.

— Ето ти причината — каза тя, облягайки се на възглавницата, докато гасеше нощната си лампа. — Според мен никоя жена в зряла възраст не може да се чувства пълноценна, ако няма деца, и те уверявам, че това може да е огромно, тайно и мрачно бреме. Обичам те, но ако нямахме деца, щях да се чувствам непълноценна — заключи тя, затваряйки очи.

Той я погледна с усмивка, докато размишляваше за простичкия и директен начин, по който гледаше на света, и за това, колко много пъти бе имала право.

42

След дълъг и топъл душ Амая се почувства много по-добре, макар да не успя да се отпусне. Мускулите й бяха напрегнати под кожата й като на атлет преди състезание. Все още не разбираше как функционира инстинктът, тази сложна машина, която се задействаше в главата на един следовател, но по някакъв неведом начин почти долавяше как зъбните колела на случая завъртат, наместват и увличат с бавното си движение стотици малки части, които на свой ред си пасват с други части, придавайки на всичко смисъл, сякаш заедно с напредъка се прояснява и мъглата пред очите й. Гласът на агент Дюпри отново прозвуча в главата й. Онова, което пречи.

За пореден път проницателността на този мъж бе попаднала право в целта, макар и с цял океан помежду им.

Онова, което пречеше, изобщо не беше изчезнало. Дълбоко в душата си знаеше, че нещото, което идва нощем до леглото й, бе отстъпило само крачка назад, за да се притаи между сенките, където се бе скрило като стар вампир, подплашен от слънчевата светлина, проникваща на талази през отворилата се предната вечер пролука. Пролука, която се бе страхувала да разшири, като жертва на стокхолмски синдром, разкъсвана между стремежа да се освободи и жестоката паника от спасителната светлина. Малка пролука в тъмницата от страх и мълчание, в която бе издигнала решетки от тайни страдания с надеждата да задържи навестяващото я нощем чудовище. Пролука, през която беше сигурна, че в следващите месеци ще мине и нещо друго освен спасителната светлина. Не се залъгваше — знаеше, че ако не внимава, малката пролука полека ще се затвори и една нощ старият вампир отново ще надвисне над леглото й. Но днес можеше да си представи свят, в който призраците от миналото не я посещават нощем, свят, в който можеше да се отдаде на Джеймс пълноценно, свят, в който своенравните вселенски духове извиваха опашката на звездите, за да осветят пътя й.