Невидимият пазител

Амая стигна до площада, усещайки вятъра през гънките на шала си. Докато вървеше, съзерцаваше твърде ярко осветеното пространство, което днес не притежаваше и половината от чара си от миналия век, когато бе използвано предимно за игра на пелота. Приближи до кметството, аристократична сграда от края на XVII век, която Хуан де Аросамена, прочут каменоделец от Елисондо, бе строил цели две години. На фасадата видя древния шахматен герб и надпис, гласящ: „Долина и Университет на Бастан“, а срещу сградата, в долния ляв край на фасадата — камък, наречен „ботил хари“, използван в играта лашоа, разновидност на пелота.

Извади ръка от джоба си и почти тържествено докосна камъка, усещайки как студът облизва ръката й. Опита се да си представи площада в края на XVII век, когато лашоа била най-разпространената игра в Страната на баските. Отборите били от по четирима души, които заставали лице в лице като при тениса, но без мрежа, която да дели полетата. Играчите използвали ръкавица, така наречената „лашоа“, за да си подават топката. През XIX век тази игра започнала полека да отмира и изникнали нови разновидности на баската пелота. Но въпреки това знаеше от баща си, че един от дядовците му бил много запален по играта и успял да си извоюва репутация на прекрасен играч благодарение на ръкавиците, които сам си шиел на ръка, използвайки кожи, ощавени и обработени пак от самия него.

Това бе нейният град, мястото, където бе живяла най-дълго през живота си. Бе станал част от нея, като генетичен отпечатък, бе мястото, в което се завръщаше, когато сънуваше, когато не й се привиждаха трупове, насилници, престъпници и самоубийци, които нахлуваха без срам в кошмарите й. Но когато нямаше кошмари и сънят й бе спокоен и пропит от спомени, се връщаше там, на онези площади и улици, на онези калдъръми, на мястото, от което винаги бе искала да избяга. Място, което не беше сигурна, че обича. Място, което вече го нямаше, защото онова, по което изпитваше носталгия, бе Елисондо от нейното детство. И все пак, откакто се бе завърнала с убеждението, че ще намери признаци на коренна промяна, откриваше, че всичко си е същото. Да, може би имаше повече коли по улиците, повече улични лампи, пейки и градинки, красящи като моден грим лицето на Елисондо. Но не толкова, че да й попречат да види, че в същността си не беше помръднал, че всичко си беше постарому.

Запита се дали още работят хранителни стоки „Адела“ или бакалията на Педро Галареги на улица „Сантяго“, магазините за конфекция, от които майка й им купуваше дрехи, като „Белсунеги“ или „Мари Кармен“, хлебарницата „Бастанеса“, магазинът за обувки „Вирхилио“, железарията „Гармендия“ на улица „Хайме Урутия“. И разбра, че тъгува не дори по този Елисондо, а по друг, по-древен и свиден град, по място, което бе дълбоко в нея и което щеше да загине заедно с последния й дъх. Елисондо на реколтите, съсипани от скакалци, на епидемията от коклюш, убила толкова деца през 1440 година, на хората, загърбили традициите си, за да се адаптират към една земя, която ги бе посрещнала враждебно, на онези, решени да останат близо до църквата, където се бе зародил градът[4]. На моряците, струпани на площада, за да отплават за Венецуела с Кралския флот на Каракас. На местните жители, възстановили градчето след гибелните наводнения и разливи на река Бастан. В съзнанието й изникна образът на олтара, плаващ по улицата заедно с труповете на умрял добитък, стори й се да вижда как хората го измъкват от тинята и го вдигат над главите си, убедени, че това е божи знак, знак, че Господ не ги е изоставил и че трябва да продължат. Храбри жени и мъже, калени по принуда, тълкуватели на стихийните знаци, вечно вперили поглед нагоре, в очакване на милост от едно по-скоро страшно, отколкото закрилящо небе.

Върна се назад по улица „Сантяго“, слезе към площад „Хавиер Сига“, качи се на моста и спря по средата. Облегна се на парапета, където бе гравирано името на моста, „Муниартеа“. Прошепна го, прекарвайки пръсти по грапавия камък. Взря се в черната вода, носеща мирис на планина, в реката, която бе преливала и причинявала щети и ужаси, останали в аналите на Елисондо. На улица „Хайме Урутия“ още стоеше паметната плоча на дома на Серора, жената, която се грижеше за църквата и жилището на свещеника, указваща мястото, до което бе стигнала реката след наводнението на 2 юни 1913 година. Същата тази река сега бе свидетел на нов ужас, ужас, който нямаше нищо общо с природните стихии, а с най-страшната човешка поквара, превръщаща хората в зверове, в хищници, които се смесваха с почтените човеци, за да извършат най-нечистото деяние, за да отприщят алчността, гнева, гордостта и ненаситния глад на най-противното чревоугодие. Звярът нямаше да спре, а щеше да продължи да осейва с трупове бреговете на река Бастан — това прохладно и лазурно русло с ромоляща вода, миеща бреговете на мястото, в което се завръщаше, когато не й се присънваха мъртви, и което този злодей сега бе омърсил с поднесените си на злото дарове.