Невидимият пазител

— Не, но с удоволствие бих го направил. Съпругът ви ми каза, че гледа на карти и разни такива неща.

— Да… Разни такива неща. Да не си припарил до леля ми — каза Амая с усмивка, — достатъчно грижи са й на главата.

Йонан се засмя, без да откъсва очи от печеното, което чакаше до фурната мига преди вечеря, когато щеше да получи финалната си златиста коричка.

— Като заговорихме за грижи, имаш ли представа къде е Монтес?

Младшият инспектор понечи да отговори, но в прилив на дискретност прехапа долната си устна и отмести поглед. Амая забеляза този жест.

— Йонан, в момента водим може би най-важното разследване в живота си, заложили сме много на този случай. Чест, престиж, както и най-важното: да неутрализираме тази гадина и да попречим да направи на друго момиче онова, което е сторил с предишните. Оценявам колегиалността ти, но Монтес действа на своя глава и държанието му може да повлияе негативно на разследването. Знам как се чувстваш, защото и аз се чувствам така. Все още не съм решила как да постъпя и разбира се, не съм подала рапорт, но колкото и да ми е мъчно, колкото и да ценя Фермин Монтес, няма да позволя ексцентричното му поведение да спъва работата на толкова професионалисти, които жертват кожата си, очите и съня си. И така, Йонан, какво знаеш за Монтес?

— Съгласен съм, шефке, знаете, че съм лоялен към вас. Но не казах нищо, понеже ми се стори, че въпросът е личен…

— Нека аз да преценя.

— Днес по обяд го видях в ресторант „Анчитонеа“… Със сестра ви.

— Със сестра му? — поправи го тя.

— Не, с вашата сестра.

— С моята сестра? С Росаура?

— Не, с другата, Флора.

— С Флора? Те видяха ли те?

— Не, нали знаете, че до входа има бар, който описва полукръг и стига до задната част на ресторанта, при входа за игрището. Аз бях седнал с Ириарте до остъклената врата. Видях ги да влизат и станах да ги поздравя, но те влязоха в ресторанта и ми се стори неуместно да тръгна след тях. Когато след половин час излязохме, видях през стъклото откъм бара, че тъкмо са поръчали и се готвят да обядват.

Йонан Ечайде никога не се бе страхувал от дъжда. Напротив, обожаваше да се разхожда под пороя без чадър и винаги когато можеше, излизаше да се пошляе из Памплона, нахлупил качулката на анорака си, самотен в бавните си стъпки, докато другите край него бързаха към кафенетата или ситнеха тромаво под коварните стрехи на сградите, от които шуртеше вода, сякаш за да ги намокри още повече. Закрачи из уличките на Елисондо, любувайки се на ефирната водна завеса, която се носеше без посока над градчето, създавайки загадъчното впечатление на разкъсан булчински воал. Фаровете на колите прорязваха мрака, рисувайки водни привидения, а червеното на светофара се разливаше като течна материя, образувайки алена локва под краката му. В контраст с безлюдните тротоари, в този час автомобилният трафик бе оживен, сякаш всички бяха тръгнали нанякъде, като влюбени, забързани за среща. Йонан пое по улица „Сантяго“ към площада, отдалечавайки се с енергични крачки от шума, когато забеляза изящните форми, които мигом го пренесоха в други времена. Възхити се на фасадата на кметството и на съседното казино, строено в началото на ХХ век като място за срещи на най-заможните жители, чийто социален живот до голяма степен бе протичал точно там. Много делови и политически решения бяха вземани зад тези прозорци, може би повече отколкото в самото кметство, във времена, когато общественото положение и неговото утвърждаване са били по-ценени дори от сега. В единия край на площада, на мястото, където преди се бе издигала старата църква, видя къщата на архитекта Виктор Еуса. Загледа се и в културния център „Арискуненеа“, към който изпитваше специален интерес и чието величествено присъствие не го разочарова.

Спусна се по улица „Хайме Урутия“, омагьосан от дъжда и от вълнуващата архитектура на красивите къщи. На номер 27 имаше проход към улица „Сантяго“, който бе свързвал, заедно с други, вече несъществуващи пасажи, къщите с полето, оборите и овощните градини, изчезнали след строежа на днешното шосе. Срещу колонадите на къщите, в единия край на старото покрито тържище се намираше старата воденица на Елисондо, възстановена в края на XIX век и преустроена в електрическа централа в края на ХХ век. Архитектурата на всяко село или град свидетелства толкова добре за преживяванията и вкусовете на неговите обитатели, колкото навиците на човек разкриват личността му. Подобно на семейството и възпитанието, и местата определят чертите на характера, а това място говореше за гордост, за смелост и борба, за чест и за слава, завоювана не само със сила, но и с находчивост и хитрост, чийто символ, шахматната дъска, фигурираше на герба, който жителите на Елисондо показваха с достойнството на хора, защитили дома си честно и почтено.