Невидимият пазител

— Тази част няма да ти хареса. Заварихме Фреди у тях. Когато влязохме, се беше пльоснал на дивана, заобиколен от празни бирени кутийки, с вид на човек, който не се е къпал от дни. Очите му бяха зачервени и подути, подсмърчаше, завит с одеяло, и навсякъде имаше използвани хартиени кърпички. Отначало помислих, че е болен, но после разбрах, че плаче. Останалата къща беше в същото положение, приличаше на кочина, а и миришеше така, повярвай ми. Аз останах на вратата, не му стана много приятно, когато ме видя, но ме поздрави. После сестра ти започна да събира дрехи, документи… Приличаше на пребито псе, докато ходеше по петите й от стая в стая. Чух ги да си шушукат нещо и когато вече бях натоварил колата, Рос каза, че щяла да остане малко, понеже трябвало да говори с него.

— Не биваше да я оставяш сама.

— Знаех, че ще ми го кажеш, но какво можех да направя, Амая? Тя настоя, а и поведението му с нищо не изглеждаше заплашително, по-скоро обратното — беше свит и уплашен като малко дете.

— Като разглезено дете, какъвто е — уточни тя. — Не биваше да се доверяваш, много случаи на агресия стават точно в момента, в който жената обявява края на връзката. Не е лесно да скъсаш с такива негодници. Обикновено реагират с молби, сълзи и клетви, защото отлично знаят, че без жените си са нищо. Ако и това не помогне, идва ред на насилието. Затова не бива да се оставя сама жена, която възнамерява да скъса с поредния мизерник.

— Ако бях забелязал признаци на агресия, нямаше да я оставя… Освен това доста се поколебах, но тя ме убеди, че всичко ще бъде наред и че ще си дойде за вечеря.

Амая погледна часовника. В дома на Енграси се вечеряше около единайсет часа.

— Не се тревожи, ако до половин час я няма, ще отида да я потърся, става ли?

Тя кимна със стиснати устни. Доловиха шума от входната врата и Рос влезе в къщата почти едновременно с нахлуването на студа от улицата. Чуха я да шумоли в коридора, предугаждайки, че ще закача палтото си по-дълго време от необходимото, и когато най-накрая влезе в хола, лицето й изглеждаше променено, мрачно и пепеляво, но спокойно, като на човек, приел болката. Поздрави Джеймс, а Амая усети как бузата й леко потръпва, когато Рос се наведе да я целуне, преди да отиде до бюфета, да вземе едно вързопче, увито в коприна, и да се настани на игралната маса.

— Лельо… — промълви Рос.

Енграси дойде от кухнята, бършейки ръцете си с пешкир, и седна срещу нея.

Амая знаеше, че не е нужно да пита, не е нужно и да гледа, хиляди пъти бе виждала тези карти, увити в черната копринена кърпа. Картите таро, които леля й използваше и които тя бе виждала да размесва, огъва и цепи, да подрежда на кръст или в кръгове. Дори тя се бе допитвала до тях. Но това бе много, много отдавна.

Пролетта на 1989 година

Беше на осем години, бе месец май и тъкмо бе приела първото си причастие. В дните, предшестващи церемонията, майка й се държеше необичайно внимателно с нея, отрупвайки я с грижи, на които не бе свикнала. Росарио беше горда жена, твърдо решена да демонстрира имидж на благосъстояние, типичен за селищата от онази епоха, несъмнено повлияна от факта, че винаги се бе чувствала пришълката, дошла да се омъжи за най-желания ерген в Елисондо. Бизнесът вървеше добре, макар почти всички пари да се инвестираха за нови подобрения. Въпреки това всяко едно от момичетата бе имало нова рокля за първото причастие, с достатъчно различен модел от този на сестрите си, за да няма никакво съмнение, че не носи същата. Бяха я завели на фризьор, където вчесаха русата й коса, стигаща почти до кръста, на разкошни букли, които сякаш бликаха от диадемата с бели цветенца, украсила главата й. Не помнеше да се е чувствала по-щастлива нито преди, нито след това.

На другия ден след причастието майка й я сложи на едно столче в кухнята, сплете косата й на плитка и я отряза до кожа. Малката дори не разбра какво се случва, докато не зърна върху масата дебелия сноп коса, който взе за непознато зверче. Помнеше какво чувство на ограбеност изпита, когато опипа главата си, и напиращите сълзи, които рукнаха от очите й и размазаха всичко пред нея.

— Не ставай глупава — скастри я майка й, — наближава лято и така ще ти бъде прохладно, а когато пораснеш, ще можеш да си направиш елегантна изкуствена плитка, като госпожите в Сан Себастиан.

Помнеше всяка дума на баща си, който влезе в кухнята, привлечен от плача й.

— Мили боже! Какво си й направила? — простена той, взе я на ръце и я изнесе стаята, сякаш бягаха от пожар. — Какво си направила, Росарио? Защо вършиш тези неща? — прошепна той, докато люлееше малката на ръце и сълзите му мокреха главата й.