Невидимият пазител

Когато станеха от игралната маса и си вземаха довиждане до следващия ден, оставяха в стаята някаква вибрираща енергия, сякаш наближаваше една от онези бури, които в крайна сметка не избухват, но изправят всички косми по тялото на човек със статичното си електричество. Амая харесваше тези „момичета“, харесваше ги много, защото излъчваха присъствие и обаяние, като хората, които се връщат оттам, където другите отиват, и пътуването им е харесало. Съзнаваше, че не всички бяха имали лесен живот. Болести, починали съпрузи, аборти, непокорни деца, семейни проблеми, и въпреки това бяха загърбили всяка злоба и неприязън към живота и пристигаха всеки ден като девойки на вечеринка, мъдри като египетски царици. Ако по волята на съдбата някой ден доживееше до старостта, искаше да бъде като тях — независими и същевременно свързани със своите корени, енергични и жизнени, излъчващи онова усещане за триумф над живота, внушавано от възрастните жени и мъже, които живееха пълноценно всеки ден, без да мислят за смъртта. Или може би мислейки за нея, но за да й откраднат още един ден, още един час.

След като прибраха своите чанти и шалове, след като изискаха да ползват право на реванш на следващия ден и си размениха целувки, прегръдки и похвали за това, какво добро момче бе Джеймс, възрастните дами най-сетне си тръгнаха, оставяйки да витае из хола черно-бялата енергия на вещерско сборище.

— Дърти вещици — промърмори Амая, без да спира да се усмихва.

Сведе поглед към плика, който още държеше в ръка, и усмивката се изпари от лицето й. Козя кожа, помисли си тя. Вдигна очи, срещна въпросителния поглед на Джеймс и опита да се усмихне, недотам успешно.

— Амая, обадиха ми се от клиника „Ленокс“. Питат дали ще отидем на прегледа тази седмица, или ще трябва да го отложим отново.

— О, Джеймс, знаеш, че сега не ми е до това, достатъчно грижи си имам.

Той направи недоволна гримаса.

— При всички случаи трябва да им кажем нещо. Не можем да отлагаме вечно.

Тя усети укора в гласа му и се обърна към него, хващайки го за ръка.

— Няма да е вечно, Джеймс, но сега не мога да мисля за това, наистина не мога.

— Не можеш или не искаш? — попита той, дръпвайки ръката си от нейната с рязък жест, за който явно веднага съжали.

Спря поглед върху плика в ръката й.

— Съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя отново погледна плика, после вдигна очи към мъжа си.

— О, не, това е просто една главоблъсканица, която трябва да реша, но не сега. Направи ми кафе, седни до мен и ми разкажи какво прави през деня.

— Ще ти разкажа, но без кафе. Изглеждаш доста нервна и без кофеин. Ще ти направя чай.

Амая седна до огъня в едно от креслата, разположени пред камината. Остави плика настрани и се загледа в огъня, докато слушаше как леля Енграси шета из кухнята, говорейки си с Джеймс. Спря поглед върху танцуващите пламъци, облизващи едно дърво, и когато Джеймс й протегна чашата с димящ чай, осъзна, че бе прекарала няколко минути погълната от хипнотизиращата топлина на огъня.

— Изглежда, вече не ти трябвам, за да се отпуснеш — нацупи се Джеймс.

Тя се обърна към него с усмивка.

— Винаги ми трябваш, и за да се отпусна, и за други неща… От огъня е… — каза тя, оглеждайки се. — И от тази къща. Винаги съм се чувствала добре тук, помня, че когато бях малка, идвах да се крия тук, когато се карах с майка ми, което беше доста често. Сядах срещу огъня и го гледах, докато бузите ми не пламнеха или докато не заспях.

Джеймс сложи ръка на главата й и я плъзна много бавно към тила, свали ластика, който придържаше косата й, и я разпиля, разпервайки я като ветрило под раменете й.

— Винаги съм се чувствала уютно в тази къща, сякаш това е истинският ми дом. Когато бях на осем, дори си фантазирах, че Енграси е истинската ми майка.

— Никога не си ми го казвала.

— Не, отдавна не съм се сещала за това. Освен това е част от миналото ми, което не харесвам. И сега, когато пак съм тук, емоциите сякаш се възраждат, сякаш пак оживяват като възкръснали призраци. А и този случай — въздъхна тя — много ме тревожи…

— Ще го хванеш, сигурен съм.

— И аз съм сигурна. Но сега не ми се говори за него, имам нужда от почивка. Разкажи ми какво прави, докато ме нямаше.

— Разходих се из града, купих този вкусен хляб от пекарната на улица „Сантяго“, където правят разкошни кексчета. После закарах леля ти до супермаркета извън града, напазарувахме храна за цял полк, хапнахме страхотен черен боб в един бар в Гарцаин, а следобед придружих сестра ти Рос до тях, за да си вземе някои неща. Колата ми е пълна с кашони, претъпкани с дрехи и документи, но докато Рос не дойде, не знам какво да ги правя, не знам къде иска да ги сложа.

— А къде е тя сега?