Невидимият пазител

Положи я на дивана със същата грижа, която би проявил, ако костите й бяха от стъкло, и се върна в кухнята. Знаеше какво предстои — низът от укори, прошепнати от баща й, приглушените викове на майка й, звучащи като на давещо се агонизиращо животно, после молбите му в опит да я убеди, да я придума, да я излъже, за да склони да вземе от онези малки бели хапчета, които й помагаха да не презира дъщеря си. Питаше се каква вина има, че прилича толкова малко на нея и толкова много на покойната си баба, майката на баща й. Това беше ли причина да не я обича? Баща й обясняваше, че майка й не е добре, че взема хапчета, за да не се отнася така с нея, но момиченцето се чувстваше все по-зле.

Облече яке с качулка и побягна към милостивата тишина на улицата. Хукна по пустите улици, търкайки яростно очите си в опит да възпре соления поток сълзи, който сякаш нямаше край. Стигна до къщата на леля Енграси и както обикновено, не почука. Качи се на една кашпа с копривки с нейния ръст и взе ключа, оставен на рамката на вратата. Не извика леля си, не обиколи къщата, за да я търси. Плачът й секна, щом зърна вързопчето черна коприна, което лежеше на масата. Седна пред него, разтвори го и започна да размесва картите, както бе виждала да прави леля й стотици пъти.

Ръцете й се движеха несръчно, но съзнанието й бе ясно и съсредоточено над въпроса, който щеше да формулира без думи. Бе така погълната от кадифения допир и мускусния аромат, разнасящ се от картите, че дори не забеляза присъствието на Енграси, която я наблюдаваше стъписано от кухнята. Момичето разстла картите на масата с помощта на двете си ръце, извади една, която постави пред себе си, след което продължи да ги вади една по една, докато не образува кръг под формата на циферблат. Дълго ги гледа, очите й скачаха от карта на карта, тълкувайки, гадаейки значението на тази уникална комбинация, която криеше отговора на нейния въпрос.

Уплашена да не наруши мистичната концентрация, на която бе свидетел, Енграси се приближи много бавно и тихичко попита:

— Какво ти казват?

— Каквото искам да знам — отвърна Амая, без да я гледа, сякаш чуваше гласа й през слушалки.

— И какво искаш да знаеш, миличка?

— Дали някой ден ще свърши.

Амая посочи картата, заела мястото на дванайсет в часовника. Бе колелото на съдбата.

— Наближава голяма промяна, ще имам по-добър късмет — каза тя.

Енграси пое дълбоко въздух, но запази мълчание.

Амая извади нова карта, която постави в центъра на кръга и се усмихна.

— Виждаш ли? — попита тя, сочейки. — Някой ден ще се махна от тук и никога няма да се върна.

— Амая, знаеш, че не бива да си гледаш на карти, много съм изненадана. Кога си се научила?

Момичето не отговори. Взе нова карта и я постави напречно на предишната. Беше смъртта.

— Това е моята смърт, лельо, може би значи, че ще се върна чак когато бъда мъртва, за да ме погребат тук, при баба Хуанита.

— Не, не е твоята смърт, Амая, но смъртта ще те накара да се върнеш.

— Това не го разбирам. Кой ще умре? Какво може да се случи, за да ме накара да се върна?

— Извади нова карта и я постави до тази — нареди лелята. — Дяволът.

— Смъртта и злото — прошепна момичето.

— Има много време до това, Амая. Нещата се разкриват малко по малко, още е рано, за да ги видиш, а и нямаш опит, за да предричаш собственото си бъдеще. Остави това.

— Нямам опит ли, лельо? Според мен бъдещето вече е дошло — каза тя, откривайки главата си пред ужасения поглед на Енграси.

Много време отне на лелята да я утеши, да я накара да се подкрепи с малко мляко и бисквити. Въпреки това заспа мигновено, след като седна да погледа огъня, горящ в камината, въпреки че вече беше месец май — може би за да надвие ледената зима, надвиснала над тях като предвестник на смъртта.

Картите продължаваха да стоят на масата, вещаейки нещастия за момичето, което Енграси обичаше повече от всичко на света и което имаше вродена дарба да усеща злото. Надяваше се само милосърдният Господ да й е дарил и сила, за да го пребори. Започна да събира картите и зърна колелото на съдбата, символизиращо Амая, въртележка, управлявана от маймуни, които въртяха колелото без цел и посока и които при някое от несъзнателните си движения можеха да те обърнат с главата надолу. Оставаше само месец до рождения й ден, до момента, в който управляващата планета щеше да навлезе в нейния знак, момента, в който всичко, което трябваше да става, щеше да стане.

Внезапно уморена, тя седна, без да отделя поглед от бледия череп на спящото край огъня момиче, прозиращ през неравно остриганата й глава.

16

Енграси развърза вързопа и подаде картите на Росаура, за да ги разбърка.

— Искаш ли да излезем? — попита Амая.

— Не, не, останете, ще ни отнеме само десет минути и после ще вечеряме. Ще бъде кратък сеанс.

— Имах предвид, че може би ще искаш да кажеш нещо от личен характер, нещо, което не е редно да чуваме… С две думи, че може би ще имате нужда от малко усамотение.