Невидимият пазител

— Няма нужда. Росаура гледа на карти не по-зле от мен, скоро ще може да го прави и сама. Всъщност въобще не й трябвам при тълкуването, но нали знаеш, че човек не бива да си гледа сам.

Амая се учуди.

— Рос, не знаех, че можеш да гледаш на карти.

— Отскоро започнах да се упражнявам. Изглежда, че напоследък всичко в живота ми е ново, след толкова време, през което не ми се случваше нищо.

— Не знам защо се учудваш, всичките ми племеннички имат дарбата да гледат на карти, дори Флора би могла да се справи добре, но най-вече ти… Винаги съм ти го казвала, от теб би станала отлична гледачка.

— Наистина ли? — попита Джеймс заинтригувано.

— Не — отвърна Амая.

— О, да, миличък, жена ти е роден медиум, също като сестрите й. Всички са изключително чувствителни, само трябва да открият подходящия път, по който да достигнат до ясновидските си способности, а при Амая те са най-развити. Иначе щеше ли да избере тази работа, при която освен метод, доказателства и факти, важна роля играе и интуицията, умението да долавяш скритото.

— Аз бих го нарекла обща култура и наука, наречена криминология.

— Да, както и шесто чувство, което работи, когато си добър медиум. Да имаш пред себе си човек и да прецениш дали страда, дали лъже, дали прикрива нещо, дали се чувства виновен, гузен, грешен или нещо повече от другите, е така обичайно за мен при сеанс, както за теб при разпит. Разликата е, че при мен идват доброволно, а при теб не.

— Има логика — заключи Джеймс. — Може би си станала полицай, защото си роден медиум, както казва леля ти.

— Точно това казвам — потвърди Енграси.

Рос подаде разбърканото тесте на леля си и тя започна да вади карти от горната страна, нареждайки ги в кръг и образувайки класическата подредба от дванайсет карти, позната като „Светът“, при която картата, заемаща мястото на дванайсет в часовника, символизира човека, на когото се гледа… Не каза нито дума, само се втренчи в Рос, която замислено съзерцаваше картите.

— Бихме могли да се задълбочим още малко тук — каза тя, докосвайки една от тях.

Лелята, която бе застинала в очакване, се усмихна доволно.

— Разбира се — каза тя, след което събра картите и ги върна в колодата.

Отново ги протегна към Рос, която ги размеси бързо и ги остави на масата. Енграси ги нареди, този път във формата на кръст — кратък сеанс с шест карти, който можеше да се проведе и с десет и бе по-подходящ за отговори на конкретни въпроси. Когато обърна всички с лицето нагоре, лелята се усмихна с половин уста, нещо средно между одобрение и досада, и сочейки с един от тънките си пръсти, отсече:

— Ето.

— Не думай — прошепна Росаура.

— Думам, дъще, по-ясно е от бял ден.

Джеймс я бе наблюдавал със смесица от радост и напрежение, като хлапак, нахълтал в стаята на ужасите на пътуващ панаир. Докато редяха картите, се бе обърнал към Амая, за да я попита шепнешком:

— Защо човек не бива да си гледа сам?

— Логично е да не си съвсем обективен, когато трябва да гадаеш за себе си. Фобиите, желанията, предразсъдъците могат да замъглят добрата преценка. Казват още, че носи лош късмет и привлича злото.

— Тук също има прилики с полицейското разследване, нали един инспектор не бива да работи по случай, който го засяга пряко.

Амая замълча. Нямаше смисъл да спори с Джеймс, знаеше, че той се възхищава на умението на леля й да гледа на карти. Още от първия ден бе приел този факт, който можеше да се окачестви като нещо специално, като своеобразна семейна гордост, сякаш вместо гледачка на карти Енграси бе популярна народна певица или пенсионирана актриса. Самата Амая, наблюдавайки как Рос и леля й безмълвно подреждат картите, бе имала усещането, че е лишена от нещо ценно, което само те споделяха, и в един момент се почувства така изолирана, сякаш я бяха накарали да излезе от стаята. Общите жестове на разбиране, познанието, което бе лично тяхно и което на нея й бе забранено… Макар невинаги да беше така.

— Това е всичко — каза Росаура.

Енграси събра картите, положи ги в средата на копринената кърпа, уви ги грижливо, завързвайки четирите края, за да направи стегнат вързоп, и ги върна на мястото им зад стъклената вратичка.

— А сега ще вечеряме — съобщи тя.

— Умирам от глад — каза Джеймс въодушевено.

— Ти винаги умираш от глад — засмя се Амая. — Идея нямам къде побираш всичката тази храна.

Джеймс започна да слага масата и когато Амая мина покрай него с няколко чинии, се наведе, за да й прошепне:

— После насаме ще ти обясня подробно къде слагам всичко, което ям.

— Шт — нареди му тя, допирайки пръст до устните си, докато гледаше към кухнята.

Енграси се върна с бутилка вино, след което седнаха да вечерят.

— Печеното е чудесно, лельо — отбеляза Росаура.

— Почти се наложи да изпъдя Йонан, донесе ми един доклад и докато говорехме, не можа да отлепи очи от тавата… Даже нарочно подметна, че вече нямало такива вечери — добави Амая, сипвайки си чаша вино.

— Горкото момче — каза Енграси. — Защо не го покани да остане? Има предостатъчно храна, а и този младеж ми допада. Историк е, нали?

— Антрополог и археолог — уточни Джеймс.

— И полицай — допълни Росаура.