Невидимият пазител

— Амая, не мога да повярвам, че говориш така. Баско-наварската митология е записана в уважавани документи и трактати, като този на отец Барандиаран, който не е бил точно наивен селяк, а изтъкнат археолог. Някои от тези древни обичаи са се запазили до наши дни — в южната част на Навара, в Ухуе, където жените, които искат да станат майки, отиват на поклонение с камъче от къщи. Там го оставят върху голяма купчина с камъни и отправят молитви към местната дева. Има данни, че жените ходели на поклонение там още преди да бъде построен параклисът, като тогава хвърляли камъните в една естествена пещера, нещо като дълбок рудник или мина. Ефикасността на ритуала е доказана. Кажи ми какво католическо, християнско или логично има в това, да носиш камък от къщи и да помолиш Мари да те дари с дете? Много е възможно Католическата църква поради невъзможността да прекрати този тип обичаи, така вкоренени сред населението, да е решила, че е по-добре да вдигне там параклис и да превърне езическия ритуал в католически, както вече е била направила с Нощта на Сан Хуан и Коледа.

— Това, че Барандиаран е записал тези обичаи, означава само че са били много разпространени, а не че са верни — възрази Амая.

— Но, Амая, кое е важното в крайна сметка, че нещо е вярно или че толкова хора вярват в него?

— Това са народни поверия, обречени да изчезнат. Нима смяташ, че в ерата на мобилния телефон и интернета някой ще приеме тези, признавам, красиви истории за достоверни?

Енграси се прокашля леко.

— Нямам намерение да те обидя, лельо — каза Амая, сякаш търсейки извинение.

— В днешните технологични времена има недостиг на вяра. А и кажи ми за какво служи целият този прогрес, след като не може да попречи на едно чудовище да убива момичета и да захвърля телата им в реката? Повярвай ми, Амая, светът не се е променил чак толкова, а си е все същото понякога мрачно място, в което злите духове дебнат сърцето ни, в което морето поглъща цели кораби, без да остане и следа от тях, и където има жени, които отправят молитви, за да заченат. Докато има мрак, ще има и надежда, и тези вярвания ще запазят своята стойност и ще бъдат част от живота ни. Чертаем кръст над тестото за хляба, поставяме цвят от трънова гулия[5] на входната врата, за да предпазва къщата от зло; други окачват подкова, германските фермери боядисват оборите в червено и рисуват звезди по тях. Водим животните да ги благославя свети Антоний или се молим на свети Влас да ни пази от настинка… Сега може да изглежда глупост, но в началото на миналия век избухнала епидемия от грип, която опустошила Европа и която тръгнала оттук. Миналата зима, след тревогата, която се вдигна покрай грип А, държавите изхарчиха милиони за ненужни ваксини. Винаги сме искали помощ и закрила, когато сме били изложени на произвола на природните сили, и до неотдавна изглеждаше необходимо да живеем в единство с тях, с Мари или със светците и девите, които са дошли с християнството. А когато настъпят мрачни времена, старите рецепти продължават да действат. Както когато няма ток и претопляш млякото в канче на огъня, вместо да използваш микровълновата. Трудно? Сложно? Може, но работи.

Амая помълча, сякаш за да асимилира това, което бе чула, после каза:

— Лельо, разбирам какво искаш да кажеш, но въпреки това ми е трудно да повярвам, че някой ще ходи из пещери и скали, за да измоли от някакъв дух да има дете. Смятам, че всяка що-годе разумна жена ще си потърси един добър мъж.

— А ако това не помогне?

— Репродуктивен специалист — каза Джеймс, гледайки настойчиво Амая.

— Ами ако и това не помогне? — попита Енграси.

— Предполагам, че тогава остава надеждата… — предаде се Амая.

Лелята кимна с усмивка.

— Бих искал да видя това място — каза Джеймс. — Наблизо ли е, можеш ли да ме заведеш?

— Разбира се — отвърна Рос, — може да отидем утре, ако не вали. Ще дойдеш ли, лельо?

— Ще ме извините, но идете вие, вече не ме бива за такива упражнения. Мястото е близо до района, където откриха онова момиче, Карла. Ти също трябва да го видиш, Амая, макар и само от любопитство.

Джеймс я погледна, очаквайки отговора й.

— Утре е погребението на Ан Арбису, трябва да видя и Флора, и… — Тя си спомни нещо, извади мобилния и набра номера на Монтес. Включи се гласова поща, която я подкани да остави съобщение. — Монтес, обади ми се, Саласар е. Амая — добави тя, сещайки се, че сестрите й също се казваха така.

Рос си взе довиждане и тръгна към стълбите, а Джеймс целуна леля Енграси и прегърна жена си през кръста.

— Най-добре да си лягаме.

Лелята не помръдна от мястото си.