Невидимият пазител

Преди час бе започнало да вали и сладникавият аромат на цветята, примесен с мокрите палта на присъстващите, правеше въздуха в църквата невъзможен за дишане. Проповедта бе копие на предишните и Амая почти не й обърна внимание. Присъстващите бяха може би повече — кибици, зяпачи и журналисти, които енорийският свещеник бе допуснал вътре с условието да не снимат в храма. Отново същите сцени на болка, същите сълзи… Но и нещо ново — особена атмосфера на ужас, обгърнала лицата на присъстващите като було, фино, но всеобхватно. На първите редици, освен семейството, имаше и многобройна група малолетни момичета и момчета, вероятно съученици на Ан от гимназията. Някои момичета се прегръщаха помежду си и плачеха безмълвно; апатията, която бе видяла у приятелките на Аиноа, личеше и по тези лица. Бяха изгубили онзи естествен блясък, присъщ на лицата на младите, онова изражение на вечна насмешка, придавано от вярата, че никога няма да умрат, дори не и от смърт след немислима старост, на хиляди години разстояние, която обаче за тези младежи, в този жесток момент придобиваше реално и обозримо присъствие. Изпитваха страх. Онзи вид страх, който те парализира, който приканва да бъдеш невидим, за да не те открие смъртта. Близостта й се долавяше като фин слой прах по лицата им, повехнали като на безмълвни и сдържани старци. Никой не откъсваше очи от ковчега на Ан, който, поставен пред олтара, блестеше хипнотично под светлината на горящите наоколо восъчни свещи, целият обграден от бели цветя като за непорочна невеста.

— Да тръгваме — прошепна Амая на Йонан. — Искам да съм на гробището, преди да започнат да пристигат хората.

Гробището на Елисондо се намираше на малък хълм в квартал „Ансанборда“ — макар да наречеш „квартал“ трите пресечки, които се виждаха от входа на гробищния парк, бе доста преувеличено. Едва забележимият наклон на входа започваше да става все по-изразен, докато се придвижваха между гробовете. Амая предположи, че бе замислено така, за да не може честите дъждове да наводняват вътрешността на гробниците. Много от тях бяха повдигнати и затворени с дебели портали, въпреки че в ниската част на гробището имаше и по-скромни традиционни гробове, увенчани с дисковидни плочи, забити в земята. Гледката й напомни за едни други гробници на платформа — онези, които бе видяла в Ню Орлиънс преди две години. По онова време участваше в обмен на полицаи с Академията на ФБР в Куонтико, който включваше конференция на тема „Криминални профили“. Конгресът включваше посещение в Ню Орлиънс, където протичаше част от курса по теренна работа за идентификация и укривателство, понеже престъпленията, останали неразкрити заради урагана „Катрина“, бяха много, а останките и доказателствата, продължаващи да излизат години след това, бяха безчет. Амая се учуди, че въпреки изминалото време, градът продължава да носи последствията от бедствието, но пази и някакво упадъчно и мрачно величие, напомнящо печалния разкош, съпътстващ смъртта в някои култури. Полицаят, който я придружаваше, специален агент Дюпри, я насърчи да последват шествието в едно от онези пищни погребения, на които джаз група съпровождаше покойника до гробището „Сейнт Луис“.

— Всички гробове тук са повдигнати над земята, за да не може постоянните наводнения да изравят мъртвите — обясни Дюпри. — Не за първи път ни сполетява подобно зло. Последния път бе под името Катрина, но се е появявало неведнъж и преди това, под други имена.

Амая го погледна с изненада.

— Предполагам, ще ви учуди да чуете един агент на ФБР да говори с такива думи, но повярвайте, това е проклятието на моя град, тук мъртвите не може да бъдат погребвани в земята, понеже сме на шест стъпки под морското равнище. Така че покойниците се съхраняват в каменни гробници, които побират по няколко поколения от цели фамилии. И вероятно точно защото не са имали християнско погребение, мъртвите нямат покой в Ню Орлиънс. Тук е единственото място в Съединените щати, където гробищата не се наричат гробища, а градове на мъртвите, все едно умрелите живеят там по някакъв начин.

Амая го погледна втренчено, преди да заговори.

— На баски език „гробище“ се казва „илерия“. Буквално „град на мъртвите“.

Той я погледна с усмивка.

— Значи, имаме още нещо общо — близостта с френския народ, празника на седми юли и имената на нашите гробища.

Амая се върна в настоящето. Може би идеята да се избегнат наводнения бе накарала жителите на Елисондо да разположат новото гробище така. Отначало гробището по традиция бе ограждало църквата, която тогава се намирала до общината, на селския площад, докато не била пренесена камък по камък и възстановена на мястото, което заемаше сега. Същото направили и с гробището, което се преместило на пътя за Алдуидес, на нивото на квартал „Ансанборда“. Историческите архиви споменаваха един подобен случай, обяснявайки промяната на местоположението на гробището с „хигиенни съображения“, но лесно можеше да се предположи, че щом голям разлив на реката е можел да събори църквата, то той би могъл да отнесе и заобикалящите я гробове.