Невидимият пазител

Амая се наведе и поглеждайки към входа, й се стори, че вижда някого сред храстите, опасали гробището. Изправи се с чувството, че е зърнала познати черти.

— Кой е? — попита Йонан зад гърба й.

— Фреди, зет ми.

Бледото лице на мъжа тъмнееше от дълбоките сенки под зачервените му очи. Амая пристъпи към оградата, но лицето изчезна в храсталака. И точно тогава заваля. Безбройните чадъри и старанието на опечалените да се скрият под тях затрудни изключително работата по заснемането на погребението. Амая видя, че Монтес е застанал зад родителите на Ан. Той й кимна за поздрав и понечи да каже нещо, но тя му направи знак да мълчи.

Родителите на Ан бяха на възраст, в която можеха да й бъдат баба и дядо. Момичето се бе появило, когато почти били изгубили надежда да имат дете, и оттогава бе станало център на живота им. Майката, очевидно на успокоителни, не плачеше, стоеше изправена и придържаше друга жена, може би зълва й. Амая ги познаваше от детските си години, макар да не бе сигурна в роднинската им връзка. Беше я обгърнала с ръка и гледаше в нищото, някъде между ковчега на дъщеря си и прясно изкопания й гроб. Бащата плачеше. Наведен напред, не спираше да милва ковчега, сякаш се боеше да не изгуби единствената връзка, останала му с дъщеря му. Отблъскваше грубо ръцете, които се протягаха да му помогнат, и чадърите, които напразно се опитваха да го скрият от дъжда, който капеше по лицето му и се смесваше със сълзите му. Когато започнаха да спускат ковчега и изгуби допир с мокрото дърво, мъжът рухна в несвяст, като отрязан дънер сред оформилите се в чакъла локви.

Отказът на бащата да пусне символичната ръка на дъщеря си, нейния ковчег, накара сърцето й да се свие. Тази проява на безгранична любов бе достатъчна, за да счупи бариерите, зад които като следовател от отдел „Убийства“ трябваше да крие собствените си чувства. Пред бащината ръка и жеста, за който тайничко завиждаше на други родители, емоционалните й прегради рухнаха и през дълбоката пролука, която се отвори, рукна цял океан от страхове, вълнения и несбъднати желания да стане майка. Пометена от бликналите чувства, Амая отстъпи няколко крачки и се запъти към кръста в опит да прикрие своето смущение. Ръката. Тя бе връзката. Въпреки че от години се опитваше да забременее, не изпитваше онова особено влечение към малки дечица, които бе виждала у свои приятелки или у собствените си сестри, не се заглеждаше по бебета, носени от майките им на ръце. Но съзнаваше привилегията, от която бе лишена, когато видеше майка, хванала детето си за ръка. За нея закрилата и доверието, заключени в този съкровен жест, бяха по-силни от всяка друга връзка, която можеше да има между две човешки същества, и всички малки ръце, сгушени в други, по-силни ръце, символизираха цялата любов, всеотдайността и доверието, които представляваха за нея майчинството. Майчинство, което все не идваше, което може би никога нямаше да дойде, отнемайки й завинаги честта да държи своето дете за ръка. Майчинство, предназначено да компенсира чрез друго човешко същество, кръв от кръвта й, собственото й несъстояло се щастливо детство, липсата на любов, която винаги бе долавяла у една изтерзана майка. У собствената си майка.

18

Когато погребението свърши, дъждът и гостите на церемонията сякаш се бяха изпарили, заместени от гъста мъгла, която се простираше над долината на река Бастан и се спускаше над улиците, правейки ги още по-безрадостни — ако изобщо бе възможно. Премръзнала от студ, Амая зачака пред фабриката, докато се появи сестра й.

— Виж ти, госпожа инспекторката! Каква чест! — подигра се Флора. — Не трябваше ли да търсиш някакъв убиец?

Амая се усмихна и я посочи с пръст.

— Това и правя.

Флора застина с ключа в ръка, внезапно заинтригувана и сякаш леко разтревожена.

— Тук, в Елисондо?

— Да, тук. Тези убийци обикновено са близки до жертвите. Поне случаят да бе един… Но вече са три. Трябва да е или оттук, или от много близо.

Двете влязоха във фабриката, посрещнати от познатия аромат, който Амая бе вдишвала от дете и който бе останал в спомените й. Ако затвореше очи, почти можеше да види баща си, с неговите бели панталони и потник, как разточва хилядолистното тесто с огромна стоманена точилка, докато майка й отмерва съставките с разграфена кана и оцапани с брашно ръце сред онзи мирис на анасонова есенция, който завинаги щеше да свързва с нея. Погледна нощвите с брашното и внезапна тръпка пробяга по гърба й, докато непреодолимо чувство на гадене заливаше стомаха й. Тягостната вълна от спомени внезапно я разстрои и ехото от миналото напълно я парализира. Затвори очи и силно ги стисна, опитвайки се да препречи пътя към ужаса, който тази гледка бе съживила.

— За какво мислиш? — попита Флора, учудена от изражението на сестра си.

— За мама и татко, за това, колко много работеха и колко щастливи изглеждаха — излъга тя.

— Вярно е, работеха — каза Флора, докато си миеше ръцете. — Но те бяха двама, а сега аз трябва да върша много повече работа, и то сама… Макар че това не те засяга особено, нали, сестра ми?