Невидимият пазител

— Флора, знам, че работата е много, но май не чу втората част — те бяха щастливи, докато го правеха. Това несъмнено е било ключът към техния успех, както впрочем и към твоя.

— О, нима? Ти пък какво знаеш… Да не мислиш, че ми харесва да правя това? — каза тя, извръщайки се към сестра си, докато вдигаше щорите в кабинета си.

— Е, добре се справяш… Чудесно, бих казала. Пишеш книги, предстои да водиш предаване по телевизията, „Мантекадас Саласар“ е марка в половин Европа, богата си. Не си точно пример за провал.

Лицето на сестра й бе нащрек, разсъждавайки над думите на Амая, сякаш в опит да открие някаква насмешка.

— Смятам, че ако не си влагала в работата си сърце, нямаше да успееш — продължи Амая. — Имаш причини да бъдеш много доволна, а удовлетворението е само на крачка от щастието.

— Да — склони сестра й, повдигайки вежди, — сега може би да, но докато стигна дотук…

— Флора, всеки среща трудности по пътя си.

— Нима? — подразни се тя. — И какви трудности си срещала ти, ако мога да знам?

— Гарантирам ти, че не ми е било лесно да стигна дотук — отвърна Амая, запазвайки тихия спокоен тон, който така изнервяше сестра й.

— Да, но това е било твой избор, а моят ми беше наложен, нямаше на кого да разчитам, всички ме предадоха, ти си обра крушите, Виктор само се наливаше, а пък сестра ти…

Амая постоя мълчаливо, размишлявайки над упрека, който за по-малко от двайсет и четири часа бе чула от двете си сестри.

— Ти също можеше да избираш, ако си искала друго.

— А някой да ме е питал какво съм искала?

— Флора…

— Не, отговори ми, някой пита ли ме дали искам да остана тук и да меся тесто?

— Флора, ти имаше избор като всички хора, но избра да не избираш… И мен никой не ме е питал. Сама реших накъде да поема.

— Без да даваш пет пари за другите.

— Това не е вярно, Флора, на никого не съм навредила. За разлика от теб и Рос, аз никога не съм харесвала фабриката, дори като малка… Винаги когато можех, се измъквах, стоях тук насила, и ти го знаеш много добре. Не исках да работя това, записах се да уча и родителите ни го приеха добре.

— Мама не толкова добре, но все пак бяха спокойни — нали аз и Рос щяхме да продължим семейната традиция.

— Имала си избор.

Флора избухна.

— Нямаш никаква представа какво значи отговорност — обърна се тя, сочейки я с пръст.

— Моля те… — каза уморено Амая.

— Изобщо не ми се моли… Нито ти, нито сестра ти, нито онзи некадърник Виктор знаете какво значи тази дума.

— Виждам, че имаш мнение за всички — Амая се усмихна уморено, без да повишава тон. — Флора, ти не ме познаваш. Вече не съм деветгодишното момиченце, което бягаше от работилницата. Уверявам те, че всеки ден в моята работа…

— Твоята работа — прекъсна я тя, — кой говори за твоята работа? Само ти, а аз говоря за семейството, за това, че някой трябваше да поеме бизнеса.

— За бога, звучиш като Майкъл Корлеоне… Бизнесът, семейството, мафията.

Амая направи шеговит жест, събирайки пръстите на едната си ръка, което ядоса още повече сестра й.

Флора я погледна вбесено, хвърли на масата парцала, който държеше в ръка, и се тръшна в креслото, разклащайки запалената върху бюрото лампа.

— Флора, двете с Рос буквално живеехте тук, интересувахте се от сладкарство от малки, обожавахте да стоите в работилницата, на три години Рос вече можеше да приготвя кексчета и кифли…

— Сестра ти — промърмори тя презрително. — Интересът й беше за кратко, точно докато видя какво значи истинска работа. Да не мислиш, че бизнесът щеше да просъществува дълго, както го ръководеха мама и татко? Обнових този бизнес из основи, модернизирах го и го направих конкурентен. Имаш ли представа какви проверки се минават, за да изнасяш в Европа? Единственото, което е останало, е името „Мантекадас Саласар“ и табелката кога е основан от прадядовците ни.

— Виждаш ли, че съм права, Флора? Само ти можеше да имаш такава визия за бъдещето, защото обожаваше тази работа.

Последните й думи достигнаха до Флора. Амая забеляза как чертите на лицето й, дотогава намръщени в знак на нескрито презрение, започнаха да се отпускат, отстъпвайки пред изражение на заслужена гордост. Тя се огледа наоколо, изпъчвайки се в креслото.

— Да — съгласи се тя, — но не ставаше дума за това, дали я обожавам, или не, и дали, както ти казваш, ме е правила щастлива. Някой трябваше да я върши и както винаги задачата се падна на мен, защото съм единствената способна да успее, защото са необходими здрав разум и чувство за отговорност. Трябваше да запазя семейното наследство, делото, което с толкова усилия са съградили нашите. Да запазя доброто име, традицията. С гордост, със сила.

— Говориш, сякаш е трябвало да крепиш света на плещите си. Какво мислиш, че щеше да стане, ако се беше посветила на друго?

— Казвам ти, това вече нямаше да го има.

— Може би Рос щеше да го ръководи, винаги е обичала тази работа.