Невидимият пазител

Рос я изгледа и започна да клати глава, но не каза нищо.

— Ти си знаела — добави Амая.

Рос преглътна и това действие сякаш й струваше голямо усилие.

— Знаех, че се вижда с някоя — каза тя накрая.

— Знаеше ли, че е Ан?

— Не, но знаех, че има друга жена. Само ако можеше да го видиш… Изневеряваше като по учебник. Изпадаше в еуфория, престана да пуши трева и да пие, къпеше се по три пъти на ден и дори започна да си слага одеколона, който му подарих преди три години за Коледа и който никога не беше използвал. Не съм глупачка, а и той сам се издаде. Очевидно беше, че си има някоя.

— И ти си знаела коя.

— Не, не знаех, кълна се. Но разбрах, че е приключило, в деня, когато се върнах у дома, за да си прибера нещата, и го заварих да плаче като малко дете. Беше мъртвопиян. Очите му бяха подути, беше заровил лице в една възглавница и хлипаше така горестно, че едва го разбирах. Беше живо олицетворение на отчаянието, помислих, че може би майка му или някоя от неговите лели… Тогава успя да се поуспокои и започна да ми разказва, че всичко се било провалило по негова вина и че било свършено, че никога не бил обичал никоя жена така, че бил сигурен, че няма да го понесе. Каква съм идиотка! За момент помислих, че говори за нас, за нашата връзка, за нашата любов. И тогава каза нещо като „Обичам я повече, отколкото съм обичал някого през целия си живот“… Разбираш ли? Прииска ми се да го убия.

— Тогава каза ли ти коя е?

— Не — прошепна Рос.

— Ходила ли си днес у вас?

— Не.

Гласът й едва се чуваше.

— Къде беше между един и два следобед?

— Що за въпрос е това? — попита Рос, внезапно повишавайки тон.

— Въпрос, който съм длъжна да ти задам — отвърна Амая хладнокръвно.

— Амая, да не би да мислиш…

Не довърши изречението.

— Това е процедура, Рос. Отговори.

— Точно в един излязох в обедна почивка и както всеки ден отидох да хапна в едно ресторантче в Лекарос. После пих кафе с управителя на заведението и в два и половина отново се върнах на работа, до пет.

— Сега трябва да ти задам друг въпрос — каза Амая, смекчавайки тона. — Моля те, бъди искрена, Рос. Знаеше ли с коя се вижда мъжът ти? Знам какво ми отговори, но може би някой ти е казал или поне ти го е намекнал.

Рос замълча и сведе поглед към ръцете си, които мачкаха яростно една хартиена кърпичка.

— За бога, сестра ми, кажи ми истината, иначе няма да мога да ти помогна.

Рос започна беззвучно да плаче, с едри сълзи, които се затъркаляха по лицето й, докато се мъчеше да докара нещо като усмивка. На Амая й се стори, че земята под нея пропада. Наведе се напред и прегърна сестра си.

— Кажи ми, моля те — каза тя, залепвайки уста до ухото й. — Видели са те да говориш с някаква жена.

Рос се откъсна рязко от прегръдката й и отиде да седне до огъня.

— Тя беше вещица — пророни тя измъчено.

Амая помисли, че за втори път през този ден чуваше това определение за Ан.

— За какво говорихте?

— Не говорихме.

— Какво ти каза?

— Нищо.

— Нищо ли? Инспектор Монтес, повторете това, което разказахте вчера на Сабалса — каза тя, обръщайки се рязко към инспектора, който до този момент бе стоял мълчаливо и свъсено.

Той се изправи, сякаш даваше показания пред съд, опъна сакото си и прокара ръка през гелосаната си коса.

— Вчера след мръкване вървях от тази страна на реката и на отсрещния бряг, точно при училището, видях Росаура и една друга жена да стоят една срещу друга. Не успях да чуя какво си говореха, но момичето се смееше толкова силно, че ясно чух смеха й от там, където се намирах.

— Да, само се смееше — каза Рос с неспокойно изражение. — Вчера следобед, след като излязох от къщи, се почувствах леко замаяна и реших да се поразходя по другия бряг на реката. Ан Арбису вървеше срещу мен, беше с качулка, която закриваше част от лицето й, и в момента, в който щяхме да се разминем, забелязах, че ме гледа в очите. Макар че я познавах по физиономия, никога не бяхме разменяли и дума. Помислих, че иска да ме пита нещо, но вместо това тя застана на две крачки от мен и без да спира да ме гледа, избухна в подигравателен смях.

Амая видя стъписаното изражение на другите, но продължи с въпросите:

— Ти какво й каза?

— Нищо, какво да й кажа? Веднага разбрах всичко, нямаше какво да й казвам, тя се смееше на мен. Почувствах се засрамена, унизена и уплашена… Ако можеше да й видиш очите. Кълна се, че никога през живота си не съм виждала толкова злоба в погледа на човек, излъчваше такава жлъч и сякаш знаеше всичко на света, сякаш гледах някоя старица, изпълнена с мъдрост и презрение.

Амая издиша шумно.

— Рос, искам добре да си помислиш какво ми каза току-що. Знам, че си говорила с някаква жена, инспектор Монтес е бил свидетел, но това не може да е била Ан Арбису, защото вчера по това време, когато си се връщала от вас, Ан е била мъртва от двайсет и един часа.

Рос се олюля като разтърсена от силен вятър, духащ във всички посоки, докато вдигаше ръце с объркано изражение.

— С кого говори, Рос? Коя беше тази жена?

— Вече ти казах, беше Ан Арбису, беше тази вещица, този демон!

— За бога, престани да лъжеш, така не мога да ти помогна — възкликна Амая.