Невидимият пазител

— Току-що видях един мобилен телефон като нейния. Много скъп, ексклузивен модел, едва от десет дни на пазара. Точно толкова, отколкото е и нейният договор. Изглежда малко странно момиче като Ан да е нямало никакъв телефон допреди няколко дни, точно когато са й омръзнали обажданията и есемесите на Фреди. Била е практично момиче, така че се е отървала от стария си телефон… Не е можела да изгуби само симкартата, затова го е „изгубила“ целия и е помолила майка си да й купи друг, с договор за нов номер.

— Мамка му — промълви Йонан.

— Попитай родителите й. Ще бъде достатъчно да сравним номера с фактурата на Фреди. Намерихте ли друго?

— Нищо, с изключение на хашиша. В кашоните на Рос — само лични вещи. Ще прегледам и пощата, но има само фактури и рекламни листовки. Нищо, което да показва, че сестра ти може да е знаела за неговата връзка.

Амая изсумтя и се обърна към прозорците, които гледаха навън. Отвъд алеята, огрявана от жълтеникавата светлина на лампите, имаше само мрак.

— Госпожо инспектор, това мога да свърша и сам, ще ми отнеме още доста време. Вървете да си почивате, ако има нещо, ще ви съобщя.

Тя се обърна и се усмихна, докато дърпаше ципа на пухенката си.

— Лека нощ, Йонан.

Помоли полицая с патрулката да я остави в бар „Сайоа“. Там поръча само кафе, което собственикът й сервира, без да протестира, въпреки че вече бе измил кафе машината. Беше вряло и тя го изсърба на малки глътки, наслаждавайки се на силата на горещата напитка и преструвайки се, че не забелязва интереса, който будеше сред малцината посетители. По това време на нощта те пиеха джин тоник в чаши за сайдер, пълни с лед, без да ги е грижа за сибирския студ, който ги чакаше вън. Когато излезе на улицата, й се стори, че температурата внезапно е спаднала с пет градуса. Пъхна ръце в джобовете си и пресече улицата. Повечето къщи в Елисондо, както и в цялата долина, бяха сгради, приспособени за влажния дъждовен климат в района, с квадратна или правоъгълна форма, на три-четири етажа, със скатен покрив, покрит с керемиди, и с голяма стряха, която очертаваше външната страна на къщата и служеше на най-заклетите пешеходци, като нея самата, за скромно убежище от дъжда. Според записките на Барандиаран точно това тясно пространство, в което дъждовната вода се е изливала от покрива, е било мястото, където някога погребвали пометнатите бебета и мъртвородените деца. Съществувало поверие, че невръстните им духове, така наречените „маиру“, предпазват къщата от зли сили и остават завинаги в майчиния дом като безсмъртни рожби. Лелята на Амая й бе разказвала, че преди време, когато съборили някаква къща и разкопали наоколо, намерили кости, принадлежали на повече от десет бебета, които били заравяни под стряхата на къщата в продължение на векове, като невръстни стражи.

Пое покрай вратите по улица „Сантяго“, търсейки завет от вятъра, който задуха още по-силно, когато се спусна по „Хавиер Сига“, покрай имението, дало името си на моста. Реката бучеше оглушително и това я накара да се запита как съседите, чиито прозорци гледаха към малката водна каскада, успяват да заспиват. Светлините на Тринкете бяха загасени. Улицата бе пуста като в призрачно село. Лека-полека, водена от течението на другата река, която течеше вътре в нея, Амая навлезе в едновремешната улица „Дел Сол“, докато накрая отново се озова пред фабриката. Извади ръка от джоба на пухенката си и я опря на ледената ключалка. Наведе глава, опря чело в грапавото дърво на вратата и тихичко заплака.

24

Беше мъртва. Знаеше го със същата сигурност, с която преди знаеше, че е жива. Беше мъртва. И точно както осъзнаваше смъртта си, осъзнаваше и всичко, което се случваше около нея. Кръвта, която още шуртеше от главата й, сърцето, спряло по средата на един удар, който никога нямаше да завърши.

Странната тишина, в която бе потънало тялото й и която отвътре изглеждаше почти оглушителна, й позволяваше да чуе другите звуци наоколо. Капка, която удряше безспир върху метална плоча. Пъхтенето, усилието и упоритостта, с които някой влачеше безжизнените й крайници. Бързото и неравно дишане. Шептенето, може би заплашително. Но вече нямаше значение, защото всичко бе свършило. Смъртта бе сложила край на страха и мисълта за това почти я зарадва, защото беше мъртво момиче в бял гроб, и онзи, който пъхтеше от усилие, започваше да я погребва.