Невидимият пазител

— Това е Анхел Остоласа. Инспектори Саласар и Ириарте.

Амая му подаде ръка и усети, че неговата леко трепери. Мъжът изглеждаше готов да разкаже отново цялата случка надълго и нашироко, затова леко се разочарова, когато инспекторката започна разпита на тема, която все още не бе упражнявал.

— Бихте ли се определили като близък приятел на Фреди?

— Познаваме се от деца, бяхме заедно в началното училище, след това в гимназията. После той не завърши, но винаги сме били в една и съща компания.

— Да, но дотолкова ли бяхте близки, че да си споделяте, да кажем, много лични неща?

— Ами… Не знам, предполагам, че да.

— Познавахте ли Ан Арбису?

— Всички я познаваха, Елисондо е малко градче — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — А и Ан не можеше да мине незабелязана. Нали се сещате? — добави той, ухилвайки се на двамата мъже, вероятно търсейки мъжка подкрепа, каквато не намери.

— Фреди имаше ли някакви отношения с Ан Арбису?

Остоласа без съмнение усети, че отговорът му ще насочи разпита в друга посока.

— Не, какво говорите? Разбира се, че не — отвърна той възмутено.

— Някога коментирал ли е пред вас, че му се струва привлекателна или сексапилна?

— Но какво намеквате? Тя беше още момиче… макар и много красиво момиче. Е, може някой път да сме подхвърляли по нещо, нали знаете какви сме мъжете. — Отново потърси с поглед подкрепа от Сабалса и Ириарте, които отново го игнорираха. — Може би сме казвали, че много се е разхубавила и че е много развита за възрастта си, но дори не съм сигурен, че коментарът е бил на Фреди. По-скоро някой друг го каза веднъж и останалите се съгласихме.

— Какво? Кой го каза? — попита Амая сурово.

— Не знам, кълна се, че не знам.

— Добре, може би отново ще потърсим помощта ви. Сега може да си тръгвате.

Мъжът изглеждаше стъписан и изведнъж придоби безпомощен вид. Погледна ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с тях. Накрая реши да ги напъха дълбоко в джобовете си и без да каже нищо, излезе от залата.

Докторът влезе видимо недоволен, огледа всички присъстващи и досадата му сякаш се засили. След кратко представяне им докладва, обръщайки се към Сабалса и Ириарте и игнорирайки напълно Амая.

— Господин Алфредо Беларайн е претърпял тежка контузия на гръбначния мозък и частична фрактура на трахеята. Разбирате ли сериозността на това, което ви казвам? — Изгледа мъжете един след друг и добави: — С две думи, дори не знам как още е жив, разминал се е на косъм. Контузията на гръбначния мозък ни притеснява най-много. Смятаме, че с времето и след съответната рехабилитация ще се пораздвижи, но се съмнявам, че ще може отново да ходи. Разбрахте ли?

— Нараняванията съответстват ли на опит за самоубийство? — попита Ириарте.

— По мое мнение да, несъмнено се дължат на опит за самообесване. Като по учебник, бих казал.

— Има ли вероятност някой да му е „помогнал“?

— Няма следи от самозащита, нито охлузвания от влачене, не се наблюдават кръвонасядания, които да показват, че е бил бутан или принуждаван. Качил се е на стълбите, метнал е въжето и е скочил. Нараняванията съвпадат с тези при обесване, а и под следите от въжето няма никакъв знак, който да доказва, че е бил удушен преди това. Ясно ли се изразих? Сега, ако нямате други въпроси, ви предавам случая решен и отивам да работя.

Амая го изгледа втренчено, накланяйки леко глава настрани.

— Докторе, почакайте… — Тя пристъпи напред, заставайки на едва няколко сантиметра от лекаря, и бавно прочете името му на идентификационния бадж. — Доктор… Мартинес-Лареа, нали така?

Мъжът отстъпи, видимо притеснен.

— Аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция и ръководя разследване, в което господин Беларайн играе важна роля. Разбрахте ли?

— Да, аз…

— От жизненоважно значение е да мога да го разпитам.

— Невъзможно — отвърна той колебливо, докато вдигаше ръце в ясен помирителен жест.

Амая направи още една крачка напред.

— Виждам, че макар да сте толкова умен, че свършихте нашата работа, всъщност нищо не разбирате. Този човек е главният заподозрян в серия от престъпления и аз трябва да го разпитам.

Той отстъпи още няколко крачки, докато не застана почти в коридора.

— Ако е убиец, може да сте спокойни, няма къде да избяга. Гръбнакът и трахеята му са счупени, има тръба, която влиза през устата му и стига до белия му дроб, намира се в изкуствена кома, но дори да успея да го събудя, което няма да мога, той не би могъл нито да говори, нито да пише, нито дори да си помръдне миглите. — Лекарят отново отстъпи към коридора. — Придружете ме, госпожо — промълви той, — ще ви позволя да го видите, но само за две минути, и то през стъклото.

Амая кимна и го последва.