Невидимият пазител

Амая я гледаше втренчено.

— Седни, Рос — каза тя, посочвайки й един стол.

Рос седна до масата, на същото място, което избираше, за да гледа на карти.

— Къде е леля? — попита Амая, внезапно осъзнала, че не беше виждала Енграси.

— Не знам. Господи, да не й се е случило нещо? Каза ми, че сигурно ще ходи на пазар с Джеймс…

— Не, леля е добре… Става дума за Фреди.

— Фреди? — повтори тя, сякаш никога преди не бе чувала това име.

— Опитал е да се самоубие, обесвайки се на парапета на стълбището у вас.

Рос остана спокойна, може би твърде спокойна.

— Мъртъв ли е? — поинтересува се тя.

— Не, за щастие, негов приятел минал през къщата в онзи момент и… Крили ли сте ключ някъде около вратата?

— Да, няколко пъти се карахме за това, не ми харесваше приятелите му да влизат вкъщи по всяко време.

— Много съжалявам, Рос — прошепна Амая.

Рос прехапа долната си устна и не отговори, загледана в една точка вдясно от Амая.

— Рос, след малко тръгвам за Памплона, казаха ми, че е в болницата. — Умишлено не спомена за предполагаемата връзка на Фреди със случая. — Остави бележка на леля, а на Джеймс ще се обадим по пътя.

Рос не помръдна от мястото си.

— Амая, аз няма да дойда.

Сестра й, която вече бе направила няколко крачки към вратата, замръзна.

— Как така? Защо? — попита истински учудена.

— Не искам да ходя, не мога. Нямам сили.

Амая я гледа в продължение на няколко секунди и после кимна.

— Добре, разбирам — излъга тя. — Ще ти се обадя, когато узная нещо повече.

— Да, по-добре ми звънни.

Когато се качи в колата, тя погледна Ириарте, който вече беше зад волана.

— Наистина нищо не разбирам — каза тя и се вторачи в него.

Той поклати глава, неспособен да й помогне.

Болницата ги посрещна с типичната си миризма на дезинфектант и ледено течение, лъхащо от коридора.

— В задната част, при стария вход на „Бърза помощ“ правят ремонт. Течението е оттам — обясни Ириарте.

— Къде е реанимацията?

— Натам — посочи мъжът, — близо до операционните. Аз ще ви заведа, бил съм няколко пъти тук.

Следвайки зелената линия, нарисувана на пода, двамата прекосиха няколко коридора, докато младши инспектор Сабалса не се показа от една малка зала, където имаше само масичка и половин дузина кресла, малко по-удобни от пластмасовите столове, разположени в редици по коридора.

— Елате, може да говорим тук, няма никой.

Сабалса отново надзърна в коридора, направи знак на дежурната сестра и най-накрая влезе.

— Сега ще извикат доктора, веднага ще дойде.

След което понечи да седне, но като видя, че Амая продължава да стои права, подканвайки го с поглед, извади своя бележник и започна да чете от записките си.

— Днес към един Алфредо срещнал свой приятел — същият, който по-късно го открил и се обадил на 112. Приятелят му твърди, че изглеждал зле, сякаш бил много болен или изпитвал силна болка.

Амая си спомни колко унил и отслабнал изглеждаше Фреди, когато го видя на гробището онази сутрин. Сабалса продължи:

— Казва, че видът му го уплашил, че го заговорил, но Фреди само смотолевил няколко нечленоразделни думи и си тръгнал. Приятелят му се разтревожил, така че следобед наминал към тях. Звъннал, но понеже никой не отворил, погледнал през прозореца и видял, че телевизорът работи. Продължил да натиска звънеца и тъй като пак никой не се появил, влязъл в къщата с ключа, който според него Фреди държал под една саксия на входа, за да могат приятелите му да го посещават винаги когато искат. Твърди, че всичките му приятели знаели за този ключ. Влязъл вътре, открил го да виси на парапета и въпреки че здравата се стреснал, грабнал един нож от кухнята, изтичал по стълбите и прерязал въжето. Според думите му Фреди още ритал. Обадил се на 112 и дошъл с него в линейката. Сега чака в една зала в общата зона, ако искате да говорите с него.

Амая въздъхна.

— Нещо друго?

— Да, човекът твърди, че Фреди от дни не бил добре. Не знае дали е от това, но твърди, че жена му… — Той погледна Амая със сериозно изражение. — Че сестра ви го е напуснала.

— Вярно е — потвърди тя.

— Ами може би това е причината. Оставил е бележка.

Сабалса им показа един плик за веществени доказателства, в който имаше зацапано листче хартия, смачкано и влажно.

— Смачкано е, понеже го е стискал в ръка, взели са му го чак в линейката. Предполагам, че е мокро от сълзи и сополи, но въпреки това ясно се чете: „Обичам те, Ан, винаги ще те обичам“.

Амая погледна Ириарте и после отново Сабалса.

— Сабалса, сестра ми се казва Рос, Росаура. Мисля, че всички знаем коя е Ан.

— О — каза той, — съжалявам… Аз…

— Доведете приятеля на Фреди — нареди му Ириарте с укорителен поглед и когато Сабалса излезе, се обърна към Амая. — Извинете го, той не е знаел. На мен ми казаха по телефона. Тази бележка разкрива връзка между Фреди и Ан и директорът на полицията иска да ни види точно по тази причина.

Сабалса се върна след няколко минути, придружаван от мъж около трийсетте, слаб, мургав и кокалест. С възшироките си дънки и черния ватиран анорак изглеждаше още по-кльощав, като изгубен в дрехите. Въпреки преживяния шок лицето му излъчваше доволен блясък, дължащ се може би на големия интерес, който будеше.