Невидимият пазител

— Не, мила, и друг път съм те виждал погълната от някой случай, но този път е различно. А и тези кошмари… Продължават вече твърде много нощи. Пък и онова, което ми каза, когато те открих при фабриката…

Тя се надигна, за да го погледне в очите.

— Джеймс, кълна се, че няма за какво да се тревожиш, нищо ми няма. Случаят е труден, Фермин се държи особено, мъртвите момичета… Просто стрес и нищо повече. Нищо, с което да не съм се сблъсквала и преди.

Тя го целуна бързо по устните и скочи от леглото.

— Амая, има и друго. Вчера се обадих в клиника „Ленокс“, за да променя часа за тази седмица, и ми казаха, че си се обадила, за да отмениш процедурата.

Тя го погледна, без да отговори.

— Дължиш ми обяснение. Мислех, че сме се разбрали да започнем лечение за стерилитет.

— Виждаш ли? Това имах предвид, наистина ли смяташ, че сега мога да мисля за лечение? Току-що ти казах, че съм под стрес, а ти с нищо не ми помагаш.

— Съжалявам, Амая, но няма да отстъпя, това е нещо, на което много държа, нещо, на което смятах, че и ти държиш. Можеше поне да ми кажеш дали мислиш да се подложиш на лечението, или не.

— Не знам, Джеймс…

— Мисля, че знаеш. Иначе защо би отменила терапията?

Тя седна на леглото и започна да рисува с пръст невидими кръгове върху матрака. Не смееше да го погледне.

— Не мога да ти дам отговор сега. Мислех, че съм сигурна, но в последните дни съмненията ми се засилиха дотолкова, че вече не знам дали искам да имам дете така.

— „Така“? Говориш за изкуственото оплождане или за нас?

— Джеймс, недей, между нас всичко е наред — каза тя разтревожено.

— Лъжеш ме, Амая, криеш нещо от мен, отменяш терапията, без да ме питаш, сякаш детето ще е само твое, а после казваш, че всичко между нас е наред.

Амая стана и тръгна към банята.

— Сега не е моментът, Джеймс, трябва да излизам.

— Вчера се чух с нашите, пращат ти поздрави — каза той, докато тя затваряше вратата на банята.

Семейство Уестфорд, родителите на Джеймс, бяха предприели нещо като кампания „сдобий се с внуче на всяка цена“. Помнеше, че в деня на тяхната сватба свекър й бе вдигнал наздравица, с която искаше от нея внуци колкото се може по-бързо. Когато в следващите три години брак не се появиха деца, отношението на бащата и майката на Джеймс към нея се бе превърнало в своеобразен мълчалив упрек, вероятно не толкова мълчалив към сина им.

Джеймс остана да лежи, вперил поглед във вратата на банята, докато слушаше как тече водата, докато се питаше какво, по дяволите, става с тях.

25

Джеймс Уестфорд живееше от шест месеца в Памплона, когато се запозна с Амая. Младата стажантка в полицията бе отишла в галерията, в която той щеше да излага творбите си, за да информира собственика й, че в района стават дребни кражби. Помнеше, че беше облечена в униформа, стоеше права до своя колега и гледаше захласнато една от неговите скулптури. Джеймс, наведен над един кашон, се бореше с хартиите, в които бяха опаковани творбите за изложбата. Изправи се, без да откъсва очи от нея, и без да се замисли, й подаде една от брошурите, които галерията бе подготвила за експозицията. Амая взе листовката, като дори не се усмихна, благодари му и повече не го удостои с внимание. Не я прочете, дори не я разлисти, а щом излязоха от залата, той, разочарован, видя, че я оставя на една маса до входа. Срещна я отново на другата събота, на откриването на изложбата. Беше с черна рокля, а косата й бе свободно пусната и сресана назад. Отначало не беше сигурен дали това е същото момиче, но тя се доближи до скулптурата, която бе разглеждала предишния път, посочи я и му каза:

— Откакто онзи ден я видях, не мога да спра да мисля за нея.

— Значи, по това си приличаме — откакто онзи ден те видях, не мога да спра да мисля за теб.

Тя го бе погледнала с усмивка.

— Виж ти, забавен, а и сръчен в ръцете. Какво друго можеш да правиш?

Когато галерията затвори, двамата се разхождаха с часове по улиците на Памплона, говорейки безспир за живота и работата си. Беше почти четири сутринта, когато заваля. Опитаха да се доберат до съседната улица, но проливният дъжд ги принуди да се подслонят под тясната стряха на една къща. Амая трепереше под тънката си рокля и той кавалерски й предложи якето си. Сгушена в дрехата, тя вдиша аромата, който се носеше от нея. Дъждът се усилваше, принуждавайки ги да отстъпват, докато се залепят за стената. Той я погледна със смутена усмивка и тя, треперейки от студ, се доближи плътно до него.

— Би ли ме прегърнал? — попита го, поглеждайки го в очите.

Той я придърпа към себе си и я прегърна. Изведнъж Амая се разсмя. Той я погледна учудено.

— Защо се смееш?

— О, нищо, просто си мислех, че трябваше да се изсипе цял порой, за да ме прегърнеш. Сега се чудя какво трябва да стане, за да ме целунеш.

— Амая, трябва само да поискаш, за да го направя.

— Тогава ме целуни.

26