Невидимият пазител

Меката и ароматна пръст покри студените й крайници като пухкаво и топло одеяло. Помисли, че смъртта е милостива към мъртвите. Но не и този, който я погребваше. Той хвърляше прахта върху ръцете й, върху устата й, върху очите и носа й, заривайки я, затрупвайки ужаса. Пръстта проникна в устата й и се превърна в гъста и лепкава кал, полепна по зъбите й и засъхна по устните й. Влезе в носа й, запуши ноздрите й и тогава, въпреки че бе повярвала, че е мъртва, тя вдиша тази милостива пръст и се закашля. Загребванията, които засипваха лицето й, зачестиха, примесени с нещо като сподавен панически вик, издаден от безмилостното чудовище, което я погребваше. Пръстта от белия й гроб запушваше устата й, но въпреки това успя да извика отчаяно:

— Аз съм само дете, аз съм само дете!

Но устата й бе няма от калта и думите й не преминаха отвъд бариерата на зъбите, запечатани с лепкавата паста.

— Амая, Амая! — разтърси я Джеймс.

Тя го погледна, все още ужасена, докато усещаше как изплува от кошмара, как се изкачва стремглаво с някакъв бърз асансьор, който я измъкваше от пропастта. И почти веднага забрави подробностите от съня си. Когато погледна Джеймс и му отговори, успя да си припомни само чувството на ужас и недостига на въздух, които не я напуснаха през остатъка от нощта и които продължиха и на сутринта. Джеймс я милваше нежно по главата, плъзвайки ръка по косата й.

— Добро утро — прошепна Амая.

— Добро утро, донесох ти кафе — усмихна се той.

Пиенето на кафе в леглото беше навик, който бе запазила от студентските си години, когато живееше в Памплона в един стар апартамент без отопление. Ставаше да си приготви кафе, отнасяше го в леглото, за да му се наслаждава под завивките, и чак когато се стоплеше и се почувстваше достатъчно будна, излизаше изпод чаршафите, за да се облече набързо. Джеймс никога не закусваше в леглото, но насърчаваше навика й, като всеки ден я будеше с кафе.

— Колко е часът? — попита тя, опитвайки се да достигне мобилния си телефон, който лежеше на шкафчето.

— Седем и половина. Спокойно, имаш време.

— Искам да видя Рос, преди да тръгне за работа.

Джеймс каза със съжаление:

— Тъкмо излезе.

— По дяволите, беше важно. Исках…

— Може би така е по-добре. Видя ми се спокойна, но мисля, че е по-добре да минат няколко часа, да й дадеш време да се успокои. Тази вечер ще можеш да я видиш и съм сигурен, че дотогава всичко ще си е дошло на мястото.

— Имаш право — съгласи се Амая, — но нали ме знаеш, обичам да върша нещата възможно най-бързо.

— Ами тогава изпий това кафе и свърши нещо с мъжа си, защото напоследък си го изоставила.

Тя остави чашата на шкафчето и придърпа Джеймс върху себе си.

— Готово!

След което го целуна страстно. Обожаваше целувките му, начина, по който се приближаваше към нея, като я гледаше в очите, уверен, че ще се любят в мига, когато я докосне. Първо търсеше ръцете й, хващаше ги между своите и ги насочваше към гърдите или кръста си. После погледът му обхождаше пътя, по който по-късно щяха да минат устните му, от очите до устата й, и когато най-накрая я целунеше, устните му я изпращаха на седмото небе. Когато Джеймс я целуваше, усещаше страстта и сдържаната сила на титан, но същевременно и нежността и вниманието на истински влюбен човек. Вярваше, че никой мъж на света не целува така, че целувките на Джеймс съответстват на древен модел, който събираше влюбените. Той й принадлежеше и тя му принадлежеше, и това бе план, изкован много преди нейното раждане. И целувките му подсказваха онова, което сексът щеше да донесе по-късно. Джеймс я любеше по фантастичен начин, сексът с него беше като танц, танц за двама души, в който никой от двамата не беше по-значим от другия. Обхождаше тялото й, завладян от страст, но вещо и внимателно. Покоряваше всеки сантиметър от плътта й с опитни ръце и обсипваше кожата й с трескави целувки, които я караха да трепери. Завземаше и покоряваше владения, в които беше пълноправен господар, но в които винаги се връщаше с преклонението от първия път. Оставяше я да бъде такава, каквато е, издигаше я заедно със себе си, но без да я насочва или принуждава. И тя чувстваше, че нищо друго няма значение. Само те двамата.

Докато лежаха голи и уморени, Джеймс я погледна внимателно. Изучаваше лицето й с огромна нежност, опитвайки се да открие следа от тревогата й. Тя му се усмихна, той направи същото в отговор, но в усмивката му Амая забеляза изненадваща нотка на загриженост — по природа той беше самоуверен и притежаваше онзи малко детински характер, проявяван от американците, когато са извън страната си.

— Как си?

— Много добре, а ти?

— Добре, макар че ми е малко студено — оплака се тя глезено.

Джеймс се надигна леко, придърпа завивката, която се беше смъкнала на пода, и загърна Амая, притискайки я към гърдите си. Постоя така няколко секунди, наслаждавайки се на дишането й.

— Амая, вчера…

— Не се тревожи, скъпи, всичко е наред, бях в стрес.