Невидимият пазител

Начинът на действие на басахауна говореше за буден ум. Той влагаше голямо старание, за да запази своята самоличност, за да има достатъчно време да извърши престъплението, за да улесни своето бягство и да остави подписа си — непогрешимия си личен знак. Басахаунът избираше жертви, които носеха малък риск. Не бяха проститутки, нито наркоманки, готови да тръгнат с всеки. И макар на пръв поглед подрастващите да изглеждаха раними, истината бе, че днешните момичета можеха да се пазят доста добре. Бяха наясно с рисковете от нападения и изнасилване, движеха се в доста затворени приятелски групи, поради което бе малко вероятно някое момиче да склони да тръгне с непознат. Освен това Елисондо бе малко градче, където, като във всяко малко градче, повечето хора се познаваха. Амая бе сигурна, че басахаунът е познавал своите жертви, че най-вероятно е зрял мъж и че очевидно разполага с превозно средство, с което да превозва своите жертви и да бяга посред нощ и което може би използваше и за да ги отвлича. В малките градчета бе често срещано явление местните жители да спират на автобусната спирка, когато видят някого да чака, и да му предлагат да го закарат, поне до следващото населено място. Карла бе останала сама в гората, когато се бе скарала с приятеля си, а Аиноа бе изпуснала автобуса до съседното градче. Ако е стояла близо до спирката и предвид това, че сигурно е била нервна и притеснена в очакване на реакцията на своите родители, вероятността да е склонила да влезе в колата на някой свой познат никак не бе изключена — някой на средна възраст, някой, на когото е имала доверие, когото е познавала цял живот.

Разгледа лицата на момичетата едно по едно. Карла с ярко начервените си устни и съвършените си зъби се усмихваше съблазнително. Аиноа гледаше фотоапарата плахо, както гледат хората, които знаят, че не са фотогенични. И наистина, снимката не отразяваше правдиво начеващата красота на най-младата от жертвите. И накрая Ан. Ан гледаше в обектива с безразличието на императрица и се усмихваше с едновременно сдържано и лукаво изражение. Не бе трудно човек да си представи зелените й очи, искрящи от злоба и презрение, докато се е присмивала в лицето на Рос. Макар това да бе невъзможно, понеже вече е била мъртва, когато Рос я е видяла. Вещица. Не гадателка или знахарка. Могъща и мрачна жена, сключила ужасна сделка с душата си. Слугиня на злото, способна да извърта и изопачава фактите, докато ги приспособи към своите желания. Вещица. Думата я върна към спомени от детството, когато баба й Хуанита разказваше истории за тях. Легенди, които сега бяха част от народния фолклор и от триковете за привличане на туристи, но които произхождаха от едно не толкова далечно време, когато хората са вярвали в съществуването на вещици, слуги на злото, и в зловещата им сила да насаждат хаос, разруха и дори да причиняват смърт на всеки изпречил се на пътя им.

Отново взе екземпляра на „Магии и вещици“ от Хосе Мигел Барандиаран, който бе заръчала да й донесат от библиотеката веднага щом отвори. Антропологът твърдеше, че според народните поверия, дълбоко вкоренени на север, и особено в страната на баските и Навара, вещерите се познавали по това, че нямали нито едно петънце или луничка по телата си. Гледката на голата плът на Ан върху масата за аутопсии я преследваше упорито, както и разказът на майка й за деня, в който я била взела вкъщи, а също и непрестанното изтъкване на бялата й като мрамор кожа. Сигурно заради тази особеност на момичето леля й се бе уплашила.

Амая прочете определението за вещерство: „В народните вярвания вещерите и вещиците са хора, които притежават свръхестествени способности в резултат на магьосническите си знания или на общуването си със сатанински сили“. Щеше да изглежда чисто суеверие, ако в долините на Навара, обграждащи Елисондо, вярата във вещици наистина не бе довела до убийства, мъчения и жестоки страдания на стотици хора, обвинени, че са продали душата си на дявола, в по-голямата си част жени, подложени на гонения от свирепия инквизитор Пиер дьо Ланкре от Байонската епархия, към която през XV век принадлежала голяма част от Навара. Дьо Ланкре бил неуморен преследвач на вещици. Бил убеден в тяхното съществуване и в демоничните им сили и ги бе описал в книга, в която разказваше надълго и нашироко за йерархията в ада и съответствието й на земята. Книга, свидетелстваща за развинтена фантазия и параноя, в която се изреждат абсурдни практики и смехотворни знаци за присъствието на злото.

Амая вдигна поглед и отново срещна очите на Ан.

— Вещица ли си била, Ан Арбису? — попита тя гласно.