Невидимият пазител

Амая качи на компютъра снимките, които бяха направили сутринта в хижата, и през следващия час се отдаде на грижливо изучаване на кадрите. Мястото, което убиецът на Йоана бе избрал, бе само по себе си послание — толкова различно от онези, които изпращаха другите престъпления, че задължително трябваше да значи нещо. Защо бе избрал това място, а не друго? Падуа бе казал, че там обикновено ходели ловци и туристи, но не беше ловен сезон, а туристите щяха да се появят чак напролет, не и преди това. Онзи, който бе завел там Йоана, явно го е знаел и трябва да е бил много сигурен, че няма да бъде прекъснат, докато е осъществявал престъпния си план. Върна се на една снимка, направена точно на мястото, от което започваше следата от пръст и откъдето хижата не се виждаше. Взе телефона и набра номера на лейтенант Падуа.

— Инспектор Саласар, тъкмо щях да ви търся. Придружихме Инес да изтегли пари и по разписката от банкомата се разбра, че мъжът й е източил сметката. По всичко личи, че го е направил, когато е излязла от къщи. Липсва и паспортът, вече уведомихме автогари и летища.

— Добре, но аз звъня за друго.

— Така ли?

— Какво работи Хасон Медина?

— Автомонтьор в един местен сервиз… смяна на масло и гуми, такива неща… Поискахме заповед за претърсване и там…

В управлението цареше тишина. След напрегнатия ден в Памплона бе изпратила Йонан и Ириарте да хапнат нещо, след като пристигнаха в Елисондо.

— Не мисля, че мога да ям каквото и да било — бе казал Йонан.

— Все пак опитай. Ще се изненадаш на какви чудеса са способни сандвич с калмари и една бира.

С горещото кафе в ръката, от което сръбваше по малко, Амая изучаваше снимките от местопрестъплението, убедена, че в тях има още нещо. Зад гърба си долавяше само звука от прелистването на хартия, идващ от бюрото на Сабалса.

— Цял ден ли бяхте тук, господин младши инспектор?

Гърбът му се изпъна изведнъж, сякаш му стана неудобно.

— Сутринта да, следобед излязох за малко.

— Предполагам, че няма нищо ново.

— Нищо особено. Фреди продължава да е в тежко състояние, от съдебната лаборатория няма новини. Макар че звъняха хората с мечките, казаха, че имали някаква среща с вас, на която не сте отишли. Обясних им, че днес няма да можете. Оставиха телефонни номера и адреса си, отседнали са в хотел „Бастан“, на пет километра от тук.

— Знам къде е.

— Вярно, все забравям, че сте тукашна.

Амая си каза, че май никога не се бе чувствала по-малко тукашна.

— По-късно ще им звънна…

Поколеба се за миг дали да попита за Монтес и накрая се реши.

— Сабалса, дали инспектор Монтес е минавал днес оттук?

— В ранния следобед. Понеже тъкмо бе дошла заповедта за брашното от сладкарските цехове, дойде с мен до една фабрика в Бера, а после ходихме до още пет в долината. Когато приключихме, се върнахме тук и изпратихме пробите в лабораторията, съгласно процедурата.

Сабалса изглеждаше леко нервен, докато обясняваше стъпките си, сякаш бе подложен на изпит. Амая си спомни инцидента в болницата и реши, че младши инспектор Сабалса може би е от онези хора, които приемат всяка критика лично.

— Госпожо инспектор?

— Извинете, не ви чух.

— Казах, че се надявам всичко да е наред, че сте съгласна с това, което сме предприели.

— О, да, всичко е наред, сега остава само да чакаме резултати.