Нощна сянка

— Астрологът на кралицата! — Джордж беше прав. Трябваше отдавна да сме се сетили за този човек. Дий беше също и алхимик и имаше най-голямата библиотека в цяла Англия. — Но той е в Европа.

— Д-р Дий се върна от Европа преди повече от година. Сега живее в покрайнините на Лондон.

— Моля те, кажи ми, че не е магьосник, демон или вампир — помолих аз.

— Обикновен човек е, при това голям мошеник — обади се Марлоу. — Не бих се доверил и на една негова дума, Мат. Той се възползва по най-отвратителен начин от бедния Едуард, караше го да наднича в кристали и да говори с ангели за алхимия ден и нощ. След това Дий обра цялата слава!

— Бедният Едуард? — повтори подигравателно Уолтър, като отвори вратата и без покана и излишни церемонии влезе вътре. С него беше Хенри Пърси. Никой член на Нощната школа не можеше да се приближи на по-малко от миля до «Еленът и короната» и да не се почувства привлечен от моя дом. — Твоят приятел демонът го водеше за носа години наред. Д-р Дий се отърва от него, ако питате мен. — Уолтър взе капана за плъхове. — Какво е това?

— Богинята на лова е насочила вниманието си към по-малки жертви — подхвърли Кит със самодоволна усмивка.

— Ама това е миши капан! Ала никой не би трябвало да е толкова глупав, че да си го поръча сребърен и позлатен — изсумтя Хенри, докато надничаше над рамото на Уолтър. — Прилича ми на изработка на Никола Вален. Той изработи за Есекс великолепен часовник, когато го произведоха в рицар. Да не е някаква детска играчка?

Вампирски юмрук се стовари върху масата и за малко да разцепи дървото.

— Джордж — изрева Матю, — моля те, разкажи ни за д-р Дий.

— А, да, разбира се. Няма много за разказване. Направих к-к-каквото поиска — заекна Джордж. — Обиколих магазините за книги, но там не открих никаква информация. Говореше се за някакъв том с гръцка поезия за продан, който изглеждаше много обещаващ за моята преводаческа работа, но аз се отклоних. — Джордж млъкна и преглътна. — Вдовицата Джъг ми предложи да разговарям с Джон Хестър, аптекаря от дока «Свети Павел». Хестър ме прати при Хю Плат, нали се сещате, винаря, който живее в Сейнт Джеймс Гарликхайт. — Следях внимателно интелектуалните му митарства с надеждата да възстановя маршрута на Джордж при следващото ми посещение у Сюзана. Може би тя и Плат бяха съседи.

— Плат е същият като Уил — измънка Уолтър, — все си записва неща, които не му влизат в работата. Даже ме пита как майка ми прави сладкиши.

— Господин Плат ми каза, че д-р Дий притежава книга от императорската библиотека. Никой не можел да я чете и в нея имало странни илюстрации — обясни Джордж. — Плат я видял миналата година, когато ходил при д-р Дий за алхимични съвети.

С Матю се спогледахме.

— Възможно е, Матю — казах тихо. — Елиас Ашмол е изнамерил всичко, останало от библиотеката на Дий след смъртта му, и особено се е интересувал от алхимични книги.

— Смъртта на Дий. И как добрият доктор е напуснал този свят, госпожо Ройдън? — попита тихо Марлоу и кафявите му очи ме пронизаха. Хенри, който не чу въпроса на Кит, заговори, преди да успея да му отговоря.

— Ще помоля да я видя — заяви Хенри и кимна решително. — Няма да ми е трудно да го уредя, когато се връщам в Ричмънд при кралицата.

— Може и да не я разпознаеш, Хал — предупреди го Матю и напълно пренебрегна Кит, макар да бе чул думите му. — Аз ще дойда с теб.

— И ти не си я виждал. — Поклатих глава с надеждата да се отърся от натрапчивото взиране на Марлоу. — Ако ще се ходи при Джон Дий, аз също ще дойда.

— Няма нужда да ме гледаш така свирепо, ma lionne. Знам прекрасно, че нищо не може да те убеди да оставиш това на мен. Не и когато са намесени книги и алхимия. — Матю вдигна укорително пръст. — Но никакви въпроси, ясно? — Знаеше какъв магически хаос може да настъпи тогава.

Кимнах, но пръстите ми бяха кръстосани в гънката на полата в прастарата магия, с която се пазехме от лоши последствия заради престъпена дума.

— Без въпроси от госпожа Ройдън? — засмя се Уолтър. — Желая ти успех, Мат.

Мортлейк беше малко селце на Темза между Лондон и двореца на кралицата в Ричмънд. Пътувахме до там с баржата на графа на Нортъмбърленд, великолепен плавателен съд с осем гребци, тапицирани седалки и пердета, които да ни пазят от вятъра. Беше далеч по-удобно и спокойно плаване от онези, с които бях свикнала, когато Галоуглас гребеше.

Пратихме предварително писмо, с което уведомихме Дий за намерението си да го посетим. Много деликатно Хенри ни обясни, че госпожа Дий не обичала неканени гости. Макар да я разбирах, това ми се стори необичайно във време, когато гостоприемството беше основно правило.

— Домакинството е малко… ъъъ… разбъркано заради заниманията на д-р Дий — обясни Хенри и леко порозовя. — Освен това имат огромен брой деца. Често у тях е пълен хаос.

— До такава степен, че прислужниците им се давят в кладенеца — отбеляза натъртено Матю.

— Да. Голямо нещастие. Съмнявам се, че нещо подобно ще се случи по време на нашата визита — промърмори Хенри.