Опашката на скорпиона

Нора се обърна към високите тополи, където според думите на генерала се намираше изворът. Безпилотниците отново се приближаваха, летяха бавно и ниско. Тя се готвеше да възрази, но Кори и Скип вече се катереха по склона на хълма, насочвайки се към дърветата. Влязоха в горичката и там откриха изливащо се от скалата и вдигащо пара водно поточе, прокопало пътя си в шуплестия варовик, който го обгръщаше. Изтичаше в басейн, изкопан от човешка ръка, чието дъно бе настлано с грубо одялани камъни. Над него се виеха струйки пара.

— Влизайте! — изкомандва Скип.

— Какво… — понечи да възрази Нора, обаче брат ѝ изруга, хвана я за ръката и я дръпна в горещата вода. — Потопи се! — нареди той.

Вдигащата пара вода обгърна Нора в изгаряща прегръдка, а над повърхността ѝ остана да стърчи само главата ѝ. Безпилотниците прелетяха над тях със зловещо бучене и продължиха нататък.

— Чакайте — предупреди ги Скип шепнешком.

Дроновете се върнаха отново назад, но вече далеч от тях. След това направиха обратен завой и отново минаха край тях, разширявайки периметъра на търсене.

— Термалните им камери не могат да ни открият — обясни Скип. — Не и в горещата вода.

Докато безпилотниците продължаваха да летят, а координатната мрежа на издирването ги отвеждаше на запад, шумът от двигателите им постепенно заглъхна.

— Изгубиха ни — обяви Скип. — Да вървим, докато все още имаме време.

Излязоха от горещата изворна вода и вдигайки пара в нощта, се втурнаха на север, като се придържаха към сложния лабиринт от предпланини и корита на пресъхнали реки. Бяха направили рязък завой, за да стигнат до горещия извор, и преследващите ги войници, изглежда също ги бяха изгубили.

Изкачиха се на върха на следващото било и бързо се спуснаха по другата страна, но Нора падна и лошо издра ръцете си.

Когато стигнаха падината, спринтираха през един овраг, който скоро се превърна в мрежа от стръмни каньони, запушени от скални блокове, и пресъхнали притоци. Сега водеше Кори и при всеки завой избираше най-трудния маршрут, но без се отклонява от посоката, показвана от полярната звезда. Преходът беше кошмарен, защото в мрака трябваше да се промъкват край скали и паднали дървета, храсталаци и свлачища — една от най-гадните местности, сред които Нора някога се беше озовавала. От време на време беше почти непроходимо. Но трудното за тях нямаше да е по-лесно за преследвачите им и тя не можеше да си представи по-добро място да се отървеш от тях.

Час по-късно издраскана, кървяща и съсипана, Кори най-сетне спря. На Нора ѝ се гадеше от физическо изтощение. Адреналинът беше единственото нещо, което ги караше още да се движат.

— Мисля, че се отървахме от тях — каза Скип. — Този път наистина.

— Да не разчитаме много на това — възрази Кори.

— Трябва да се намираме източно от флотската станция — изтъкна Нора. — Мисля, че трябва да завием на запад, за да се спуснем и излезем от планината, и да се насочим право към станцията. Дано стигнем там, преди да ни отрежат пътя. — Осъзнаваше, че нито тя, нито останалите имаха достатъчно сили да продължават да бягат и се крият сред този тежък терен.

— Може би вече знаят, че сме се упътили натам — предположи Кори.

Скип поклати плава.

— Нямаме избор. Буквално.

Две минути по-късно, след възможно най-кратка почивка, те започнаха да се спускат по тесен овраг, задръстен с хвойнови храсти. След още половин час промъкване през храсталаците безкрайният лабиринт от корита на пресъхнали реки и оврази се отвори към тревисти предпланини. И там, на около осемстотин метра пред тях в полето се виждаше гроздът светлини на флотската станция.

— Изглежда спокойно — посочи Скип.

С излизането им в равнината трябваше да изоставят прикритието си. Пустинята беше плоска и безлична, осеяна с креозотни храсти, редки туфи трева и ниски, разклонени бодливи кактуси.

— Едва мога да ходя — изстена Кори.

— Давай, не можем да спираме — подкани Скип.

Те се затичаха, но скоро бягането премина в нещо подобно на спортно ходене. Дробовете на Нора пареха и отново започна да ѝ се гали.

В този момент отново се чу шумът от дроновете.

— Не спирайте! — извика Скип. — Няма да стрелят в близост до флотската станция.

Нора беше толкова изтощена и уплашена, че трудно мислеше. Пустинята тук беше от отъпкан чакъл и те крачеха по него, препъвайки се в ниските храсталаци. Бръмченето се усили и черните сенки отново минаха над главите им, приличаха на черни торпеда, но никой от безпилотниците не стреля.

Дроновете направиха завой и се понесоха обратно. Станцията се извисяваше пред тях — грозна, ниска бетонна постройка, простряна до горичка от радио мачти. От едната страна, разположена на голяма площ, имаше мрежа от кабели на ниски стълбове — нещо подобно на огромна антена.

Сега дроновете описваха тесни кръгове над тях и сред шума от тежкото си дишане и блъскане на кръвта в ушите Нора различи плясъка на хеликоптерни витла. Издигайки се над планината, се показа ярко осветен хеликоптер. А в подножието на планината изникнаха светлините от челниците на преследващите ги войници и поеха към тях.