Опашката на скорпиона

— Трупът, който споменах, е намерен от иманяр в мазето на много тайнствена сграда, която се издига в края на хълма. Навярно е потърсил убежище в нея или тялото му е било изхвърлено там. Преди може би шейсет или седемдесет години.

— Значи няма следи от насилие? — попита Нора, без да иска.

— Трудно е да се каже. Иманярят е успял да изрови само черепа и част от дясната предмишница, преди да бъде арестуван. Трупът е мумифициран и зарит с довян от вятъра пясък. Не съм археолог, но изглежда, е клекнал, облегнат на стената.

— Мумифициран? — Нора беше заинтригувана, но малко. Кори правеше доста успешна реклама на случая си. Обаче тя просто не можеше да си го позволи. Най-добре щеше да бъде да не чува нищо повече по темата.

Нора поклати глава, като се надяваше, че така слага край.

— Кори, бива те да събуждаш интерес, обаче моментът, който си избрала, не е подходящ. Направо съм притисната с гръб към стената.

Кори погледна към пода някак си колебливо, после вдигна очи и се взря първо в Аделски, после в Нора.

— И аз съм притисната. Виж, наистина имам нужда от помощ. Малко загазих в работата си. — Отново се поколеба. — Всъщност, честно казано, загазих здраво. Чухте ли за престрелката в планината Сандия?

— Да, аз чух.

— Бях един от замесените агенти. Някак си успях да оплескам работата. Затова ми стовариха този случай. Мисля, че е един вид наказание. Или, още по-вероятно, първата спирка по обходния маршрут към канцеларска работа — например разследване на престъпленията на белите якички.

Нора се смръщи.

— Какво искаш да кажеш с „оплесках работата“? От онова, което чух, случилото се в планината Сандия е успех. Те… ти спаси малко момиче, без да пострада.

Кори изстена, след това махна с ръка, сякаш искаше да прогони нещо болезнено.

— Не мога да навлизам в подробности. — Отново погледна към Аделски. — Но се надявам, че е станало ясно колко важно е това за мен.

Нора нямаше какво друго да каже, затова запази мълчание.

— Помислих си, нали разбираш, с оглед случилото се в Сиера, когато аз… хм… — Тя замълча. — Добре де, неприятно ми е да го изтъквам, но това е истината: когато ти спасих живота.

За миг Нора изгуби ума и дума от такова безсрамно съчетание на честност и липса на такт. В този момент раздразнението ѝ внезапно се изпари и нямаше какво друго да направи, освен да избухне в смях.

— Нямаш спирачки — каза тя и поклати глава. — Предполагам, че наистина здраво си загазила. Добре. Благодаря ти отново, че ми спаси живота в Сиера. Между другото, ти няма защо да ми благодариш, че те спасих от хипотермия.

Сега беше ред на Кори да замълчи.

Нора разтвори ръце с дланите нагоре. Трудно можеше да откаже на такава молба. Освен това си помисли, че ако помогне pro bono на ФБР, това ще поизлъска доброто име на института и ще доведе до нейното повишение с допълнително ускорение.

— След като така постави въпроса, как бих могла да откажа? Какво пък? Ще го направя. Кога? С малко повече усилия ще мога през следващата седмица да освободя един ден.

— Проблемът е — настоя Кори, — че се страхуваме да не се разчуе и иманярите да започнат да се навъртат там. Очевидно тук са ендемични. Точно на теб не трябва да го обяснявам, нали?

Беше вярно: Нора беше виждала достатъчно обрани и осквернени праисторически места.

— Значи искаш изкопаването да стане скоро?

— Да, ако може утре.

— Утре?

Кори се изчерви.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, но аз току-що ти обясних…

— Каква е ползата от твоето съгласие, ако по времето, когато се заемеш, вече всичко ще е плячкосано? Като стана дума — обърна се към Аделски тя, — всичко, което чу, е вътрешна информация и ако го повториш някъде, рискуваш криминално обвинение.

— Да повторя какво? — Аделски се зае отново със своя сандвич.

Кори погледна отново Нора и за първи път, откакто беше дошла, се усмихна.

— Защо да не свършим по-бързо? Ще дойда да те взема в… да кажем, седем и половина сутринта? Доста път е.

Нора призна, че най-добре ще е да свършат колкото може по-бързо.

8.

Кори пристигна на съмване пред апартамента на Нора. Караше големия „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла — типичната за ФБР кола. Задната част беше пълна с пластмасови кутии за доказателства, пликове и съдини. „Доста път“ излезе повече от четири часа: два от Санта Фе до Сокоро и след това (Кори я предупреди със закъснение) още два часа друсане по черните планински пътища. Нора се почувства малко огорчена от липсата на предупреждение, докато не осъзна колко допълнително време трябва да прекара Кори зад волана, за да я вземе и после да я върне, като се има предвид, че Албакърки е на още час път от Санта Фе.

След като минаха през Сокоро, завиха на изток и навлязоха в планините. Кори беше извадила своя джипиес и непрекъснато се съветваше с него, както и с няколко набързо надраскани бележки, докато подскачаха по различни черни пътища на горската служба. Всеки следващ беше по-лош от предишния, а в един момент на Кори се наложи да спре колата при едно разклонение.

— Мамка му, няма джипиес сигнал.

— Изгубихме ли се? — попита Нора с нарастващо раздразнение.